Времето предразполага. За топли мечти. Вече дори безсънието не ми помага да спра да мисля. Едва държа очите си отворени, но пак съм там, от където тръгвах няколко стотин пъти. При теб. Защото от нея не съм си тръгвала никога.

Все още смятам, ако харесваш нещо в мен, то е избирателно. А знаеш ли колко неща не харесвам, в теб? От дразнещия ти навик да оставяш храна в чиниите, да ставаш от масата преди да съм приключила, да не ме забелязваш когато съм там и игрите да са по- важни от мен, до опита ти да решиш че бягството е изход.

Но нищо. Бягай. Далече от мен. Бягай от глупавата ми любов. Създай разстояние между мен и онова, което и двамата обичаме най- много на този свят. Лъжи себе си, лъжи мен. Щом ти харесва, нека да си играем на лъжа.

Не казвам, че ми е лесно. Уморена съм от тези игри, от това да плащам чужди грешки. Наказвай ме, задето друг се забавлява да оставя дупки в живота ти.

Да, виждам че не си щастлив. Но то щастието, също като любовта трябва да се търси. И твърде често се оказва под носа ти. Докато един ден се събудиш и него вече го няма така близо… Сменило е адреса. И всичко се завърта в добре познатия порочен кръг.

И ако утрешния ден не дойде.. ще съжалявам само за това, че не съм имала достатъчно време с нея и теб.

Безсмисленият ми иначе живот си има смисъл. И това далеч не е Интернет.

Дори не ти се сърдя, затова, че ме нараняваш. Не ти се сърдя и че искаш да се състезаваме. За образование, за професионално развитие и кой по по най. Не ти се сърдя и заради всички онези, на които говориш като на мен. Не ти се сърдя, че размиваш образа ми, с техните. Не ти се сърдя, че искаш да ми подариш това, за което толкова много мечтая, макар да не съм сигурна, че наистина го мислиш. Нито ти се сърдя, че всеки път падам на колене пред теб. Защото все пак истинските неща са далеч над моите егоистични нужди. Разбирам го. Приемам го. И се питам къде са истинските неща за теб. Отговорите никога не са били от значение за мен. Въпросите, които си задаваме, кога към себе си, кога към някой друг са отговорите, които вече имаме.

Чувствствам сякаш говоря без особен смисъл. Сякаш мислите ми прескачат от едно на друго. Сякаш времето е спряло, а сезоните се сменят бързо. И въпреки това виждам една подреденост. Защото знам какво е важно. Защото смисълът, онзи истинския вече е на 3 годинки. Защото независимо какво се случва с нас, този смисъл… ще го отнеса и следващия живот. В онази част от Душата ми, която я прави истинска.

Съжалявам задето написах това. Още повече ще съжалявам ако все пак ти го изпратя. ... А може би не. Винаги мога да се опитам да забравя, че съм ти показала глупавата си Душа.

Ще запомня само нея и цветните и моливи. С които оцветява сърцето ми. Във всевъзможни цветове и нюанси. На цветенца. И много слънчица.