"Животът е кратък, изкуството - вечно."

(есе)

   Наскоро четох мисли и афоризми на различни философи и мъдереци. Четейки сентенциите на Хипократ, най-великият лекар на Античността, още наричан „баща на медицината”, попаднах на една негова мисъл, която ме провокира да се замисля за живота, за неговия смисъл и за всички красоти, които го заобикалят.

  „Ars longa, vita brevis est". - казва Хипократ, което означава "Животът е кратък, изкуството - вечно." Замисляйки се върху следните думи, осъзнах, че най- великото, трайно и ценно нещо, което можем да завещаем на следващите поколения е изкуството. Още от древни времена са останали скални рисунки и надписи по пещерите, които са доказателство, че още в древността е съществувало изкуството. В процеса на еволюцията хората, както и самия живот са се изменяли и усъвършенствали, изкуството успоредно с тях.
   Изкуството в най- общ смисъл представлява ,,ползване на впечетления, знания и умения за творческа изява на субективните представи на твореца за себе си и за заобикалящия го свят.” Но да оставим за миг научните обяснения в интернет портала Уикепедия, или тълкуването на понятието „изкуство” в книгите и речниците.Нека погледнем изкуството от онзи ъгъл, в който мислите и чувствата са единни и неразделни, от онзи ъгъл, в който няма граници, няма ограничения, а само свободата на твореца да изразява своята същност чрез различни образи и превъплъщения на А-за. Само по себе си изкуството не може да се проумее или научи от учебниците, а още по- малко да се прочете и назубри, то може единствено да се почувства с всички молекули на клетките, с всички сетива, с всяко измерение на  съзнанието.

   Лев Толстой определя изкуството като средство за комуникация между хората. И понеже хората са различни, не само външно, но и в характера и предпочитанията си, съществуват различни стилове и направления във всеобхватното изкуство. За да изясним още повече връзката между човека и изкуството, ще разгледаме няколко направления, които са неразделна част от живота на всеки човек. За някои са само косвени изживявания,  за други начин на живот, а за трети целия им живот.
   Първото изкуство, на което искам да  се спра е Литературата. Като изкуство тя обхваща много и различни стилове, които имат своята специфика и очарование. Най- разпространеният и галещ душата стил в това направление е поезията. Колко хубаво го е казал Иван Цопанов в своята историко- философска поема „Човекът”

                              Сътвори божественото слово,

                                     С които песни, стихове,

                                         Наука,

                                            Незабрава,

                                               Ума ти и днес изгражда,

                                                   А духът ти безсмъртие ражда.

                                                Чрез словото,

                                                   С очи напред,

                                                      От век на век

                                                         Ти ставаш все повече

                                                            И повече човек.

Поезията е изкуство на субективността, тя в най- голяма степен представлява духовността на индивида, неговата интимност. Може би и за това влюбените си разменят поезия и изливат чувствата си чрез лиричните стихове.
   Художественото изкуство пък докосва други измерения на душата. Чрез багрите и различните нюанси на цветовете в съчетание с различните художествени техники, творците на изобразителното изкуство създават феерия за душата на всекиго, докоснал се до картините им.
   Третото изкуство, което искам да разгледам е музиката. Берлиоз казва: ,,Музиката е най- поетичното, най- могъщото и най- живото от всички изкуства.” Музиката въздейства емоционално на човек. Тя събужда неподозирани кътчета от неговата душа.
   За мен танцовото изкуство е най- силно и най- въздействащо от всички останали. За някои то е начин на живот, за мен – целият ми живот. Танците съчетават нашите души в едно непрестанно развитие. Една мъдра поговорка казва, че танцът е като любовта: по- добре е да го изпиташ сам, вместо да четеш за него. Когато сe чувстваме така, сякаш сме на  седмото небе - не е нищо друго освен един танц, защото ако човек не е достатъчен, за да изрази емоциите си, той прибягва до помощта на жестове и абстрактни движения. За да завърша с този шедьовър на изкуствата, ще цитирам един стих от незнаен за мен мъдрец: „Когато думите не са достатъчни, въздишаме... Когато въздишките стихнат, пеем... Когато песните замлъкнат, танцуваме... танцувайки, рисуваме душата си в пространството за другите.”
   Думите са безсилни, за да опиша това велико нещо, наречено изкуство, без което съществуването ни е безсмислено. Има неща, без които животът на човек губи своята красота и смисъл, а изкуството е обречено на това да бъде красиво и дълбоко смислено. Без изкуство няма смисъл в живота, няма слънце в душата. Хората, които смятат изкуството за повърхностно губене на време, ще се опитат да ме опровергаят и ще се опитат да ме убедят, че има далеч по- важни неща от изкуството. Но то е в основата на искренността, честносттта, приятелството, любовта, духовния катарзис и още много чувства, ценности и състояния на духа, които ръководят човека през краткия миг на съществуване, наречен живот.

   Бихме ли изградили в нас истинска и богата духовност без изкуството?  Бихме ли достигнали съвършеното духовно равновесие, ако животът ни е лишен от изкуство? Едва ли? Само талантливото изкуство би ни извисило духовно, би ни заредило с емоционална енергия, би учестило ритъма на сърцата ни, само то би осмислило живота ни.
   Цял живот се стремим към нещо, което не можем да достигнем, защото не знаем какво точно е то. Контрастът между блян и реалност, между мечта и действителност, е огромен. Само изкуството има силата да ги обедини в едно цяло. В един великолепен момент се докосваме истински до изкуството, засвирва музиката на нашия живот, а душите ни започват да танцуват в един непрестанен танц на съвършенството. А ние не успяваме да уловим този миг на вечност, все по- усилено в ежедневието си сме започнали да губим и забравяме красотата на живота, която е навсякъде около нас, която се корени в изкуството. Това усещаме отново в поемата „Човекът” на Иван Цопанов:

                           Накъде крачиш, Човеко, отговори?
                             Все такъв ли ще бъдеш -
                               непроменен;

                                 Ту мъдър,

                                   Ту нищожен?
                         Дали с Добро
                           ще опазиш чудесата,
                              които сътвори,
                                или от Злото победен,
                                  на бавна гибел
                                    си изложен,
                                      без да стигнеш нови,
                                        непознати  висини?
                                      Не отговаряш. Но знай,
                                         ако в душата ти Злото не изгори,
                                            за бъдеще светло мечтай.

   Ние сме само прашинка в огромната вселена. Животът ни е само един миг. А изкуство е имало и ще има, преди нас и след нас. Затова трябва да съумеем да го почувстваме и да стане част от нашия живот. Загадъчната усмивка на Мона Лиза, нежните звуци на „Лунната соната” и още купища шедьоври на изкуството са доказателства за вековната история на изкуството. Те продължават да вълнуват поколения след поколения и да носят вдъхновение и муза на съвременните творци. Това отново доказва тезата ми, че въпреки краткия живот – изкуството продължава да гори със своя вечен огън.
   Сега се сещам за още една мисъл на Хипократ: „Душата на човек се развива до смъртта.” И понеже душата на човек е пряко свързана с изкуството, смея да твърдя, че всеки човек може да се потопи в неизмеримите измерения на изкуството, независимо от възрастта си, стига да има сетива, с които да го почувства