"Животът
е кратък, изкуството - вечно."
(есе)
Наскоро четох мисли и афоризми на различни
философи и мъдереци. Четейки сентенциите на Хипократ, най-великият лекар на
Античността, още наричан „баща на медицината”, попаднах на една негова мисъл,
която ме провокира да се замисля за живота, за неговия смисъл и за всички
красоти, които го заобикалят.
„Ars longa, vita brevis est".
- казва Хипократ, което означава "Животът е кратък, изкуството -
вечно." Замисляйки се върху следните думи, осъзнах, че най- великото,
трайно и ценно нещо, което можем да завещаем на следващите поколения е
изкуството. Още от древни времена са останали скални рисунки и надписи по
пещерите, които са доказателство, че още в древността е съществувало
изкуството. В процеса на еволюцията хората, както и самия живот са се изменяли
и усъвършенствали, изкуството успоредно с тях.
Изкуството в най- общ смисъл
представлява ,,ползване на впечетления, знания и умения за творческа изява на субективните
представи на твореца за себе си и за заобикалящия го свят.” Но да оставим за
миг научните обяснения в интернет портала Уикепедия, или тълкуването на
понятието „изкуство” в книгите и речниците.Нека погледнем изкуството от онзи
ъгъл, в който мислите и чувствата са единни и неразделни, от онзи ъгъл, в който
няма граници, няма ограничения, а само свободата на твореца да изразява своята
същност чрез различни образи и превъплъщения на А-за. Само по себе си
изкуството не може да се проумее или научи от учебниците, а още по- малко да се
прочете и назубри, то може единствено да се почувства с всички молекули на
клетките, с всички сетива, с всяко измерение на
съзнанието.
Лев Толстой определя изкуството като
средство за комуникация между хората. И понеже хората са различни, не само
външно, но и в характера и предпочитанията си, съществуват различни стилове и
направления във всеобхватното изкуство. За да изясним още повече връзката между
човека и изкуството, ще разгледаме няколко направления, които са неразделна
част от живота на всеки човек. За някои са само косвени изживявания, за други начин на живот, а за трети целия им
живот.
Първото изкуство, на което искам
да се спра е Литературата. Като изкуство
тя обхваща много и различни стилове, които имат своята специфика и очарование.
Най- разпространеният и галещ душата стил в това направление е поезията. Колко
хубаво го е казал Иван Цопанов в своята историко- философска поема „Човекът”
Дума по дума,
Сътвори божественото слово,
С които песни, стихове,
Наука,
Незабрава,
Ума ти и днес изгражда,
А духът ти безсмъртие ражда.
Чрез словото,
С очи напред,
От век на век
Ти ставаш все повече
И повече човек.
Поезията е изкуство на субективността, тя в най- голяма
степен представлява духовността на индивида, неговата интимност. Може би и за
това влюбените си разменят поезия и изливат чувствата си чрез лиричните
стихове.
Художественото изкуство пък докосва
други измерения на душата. Чрез багрите и различните нюанси на цветовете в
съчетание с различните художествени техники, творците на изобразителното
изкуство създават феерия за душата на всекиго, докоснал се до картините им.
Третото изкуство, което искам да
разгледам е музиката. Берлиоз казва: ,,Музиката е най- поетичното, най-
могъщото и най- живото от всички изкуства.” Музиката въздейства емоционално на
човек. Тя събужда неподозирани кътчета от неговата душа.
За мен танцовото изкуство е най- силно и най-
въздействащо от всички останали. За някои то е начин на живот, за мен – целият
ми живот. Танците съчетават нашите души в едно непрестанно развитие. Една мъдра
поговорка казва, че танцът е като любовта: по- добре е да го изпиташ сам,
вместо да четеш за него. Когато сe чувстваме така, сякаш сме на седмото небе - не е нищо друго освен един
танц, защото ако човек не е достатъчен, за да изрази емоциите си, той прибягва
до помощта на жестове и абстрактни движения. За да завърша с този шедьовър на
изкуствата, ще цитирам един стих от незнаен за мен мъдрец: „Когато думите не са
достатъчни, въздишаме... Когато въздишките стихнат, пеем... Когато песните
замлъкнат, танцуваме... танцувайки, рисуваме душата си в пространството за
другите.”
Думите са безсилни, за да опиша това
велико нещо, наречено изкуство, без което съществуването ни е безсмислено. Има
неща, без които животът на човек губи своята красота и смисъл, а изкуството е
обречено на това да бъде красиво и дълбоко смислено. Без изкуство няма смисъл в
живота, няма слънце в душата. Хората, които смятат изкуството за повърхностно
губене на време, ще се опитат да ме опровергаят и ще се опитат да ме убедят, че
има далеч по- важни неща от изкуството. Но то е в основата на искренността,
честносттта, приятелството, любовта, духовния катарзис и още много чувства,
ценности и състояния на духа, които ръководят човека през краткия миг на
съществуване, наречен живот.
Бихме ли изградили в нас истинска и богата
духовност без изкуството? Бихме ли
достигнали съвършеното духовно равновесие, ако животът ни е лишен от изкуство?
Едва ли? Само талантливото изкуство би ни извисило духовно, би ни заредило с
емоционална енергия, би учестило ритъма на сърцата ни, само то би осмислило
живота ни.
Цял живот се стремим към нещо, което
не можем да достигнем, защото не знаем какво точно е то. Контрастът между блян
и реалност, между мечта и действителност, е огромен. Само изкуството има силата
да ги обедини в едно цяло. В един великолепен момент се докосваме истински до
изкуството, засвирва музиката на нашия живот, а душите ни започват да танцуват
в един непрестанен танц на съвършенството. А ние не успяваме да уловим този миг
на вечност, все по- усилено в ежедневието си сме започнали да губим и забравяме
красотата на живота, която е навсякъде около нас, която се корени в изкуството.
Това усещаме отново в поемата „Човекът” на Иван Цопанов:
Накъде крачиш,
Човеко, отговори?
Все такъв ли
ще бъдеш -
непроменен;
Ту мъдър,
Ту нищожен?
Дали с Добро
ще опазиш чудесата,
които
сътвори,
или от
Злото победен,
на
бавна гибел
си
изложен,
без да стигнеш нови,
непознати висини?
Не
отговаряш. Но знай,
ако в душата ти Злото не изгори,
за бъдеще светло мечтай.
Ние сме само прашинка в огромната
вселена. Животът ни е само един миг. А изкуство е имало и ще има, преди нас и
след нас. Затова трябва да съумеем да го почувстваме и да стане част от нашия
живот. Загадъчната усмивка на Мона Лиза, нежните звуци на „Лунната соната” и
още купища шедьоври на изкуството са доказателства за вековната история на
изкуството. Те продължават да вълнуват поколения след поколения и да носят
вдъхновение и муза на съвременните творци. Това отново доказва тезата ми, че
въпреки краткия живот – изкуството продължава да гори със своя вечен огън.
Сега се сещам за още една мисъл на
Хипократ: „Душата на човек се развива до смъртта.” И понеже душата на човек е
пряко свързана с изкуството, смея да твърдя, че всеки човек може да се потопи в
неизмеримите измерения на изкуството, независимо от възрастта си, стига да има
сетива, с които да го почувства