Днес на спирката, сутринта, на път за работа ми се случи нещо необичайно. Вървя към пейката и виждам един дядо, просълзен, със зареян поглед напред в празното. Приближавам и го чувам:

"И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!"

Сълзите му се стичат, хората около него гледат с наведени глави земята и мълчат. Въздухът е тежък. Бабата до него се обажда: "Виж, тук има и млади хора, дали някой ще знае някое, а... от къде да знае... те, сега... на нищо не ги учат" - и оклюмва и тя.
"Дядо - един мъж на възраст около 50 години приближава, мина ли за Айтос автобусът?"... дядото се сепва, сякаш изваден от транс - "Сега ще дойде... ама, ние, нашия го изтървахме... няма памет днес, младите не знаят какво е било, ние, старите не им разказваме... така ще си отиде... ей, ние докато сме живи, ще има памет, ама след нас...".
Мъжът кимва и въздъхва, после пали цигара, лакомо дърпа и казва: "Ние, всичките сме едно поколение - млади, стари, всички сме едно, всички имаме едни мисли, ние сме продукт на едно и също време и така ще си отидем...". Всички на спирката продължаваха да стоят с наведени глави, все едно са на преклонение, само моят нахален и любопитен поглед се плъзгаше и попиваше... една жена се обади: "Синът ми в Австрия живее, вече 10-та година, идва си, един път в годината, добре е, устроил се е, тук какво ще прави?". "Моите и двамата са в Германия..." - един възрастен човек се обади... две млади момичета спряха да си играят с телефоните и те наведоха глави, замислиха се... а дядото бърше сълзите си...

"Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка."

И в този момент, всички се оживиха и започнаха да подават я дума, я цял куплет, двете момичета повтаряха механично, всички се усмихнаха, започнахме да се смеем... този флашмоб се оказа заразен, минаващите се спираха, ръкопляскаха... бабата весело пляскаше с ръце и викаше:

"И младите го знаят!!!" - и този път сълзите бяха от щастие, само дядото, подпрял глава на ръцете си, гледаше някъде напред, невиждащ и отнесен...