Точно толкова си подарих. Точно толкова откраднах от себе си.
Един час, в който не се взирах в компютъра, нито в книгата, нито в сивата стена.
Босите ми стъпала усещаха бодливите главички на окосената трева. Небето беше толкова истински ясно и синьо, почти прозрачно. Слънцето на юлската утрин ме обливаше с топлината и златото си.
Протегнах се, сякаш да пипна небосклона и поех с жаждата на спасен удавник чистия въздух на поляната. Дива пчела зажужа до ухото ми.
Всичко беше толкова истинско, толкова тихо, толкова безметежно и красиво. Последното петънце свобода и слънце в сърцето на големия черен град.
Един час, а беше красив и нежен като цяла вечност. Един час, а беше мимолетен и сладък като един миг. Един час, след това се върнах в прашната прегръдка на града.
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви