Всъщност, призовах читателят да погледне с чувство за хумор, защото въпреки че всичко описано е с отрицателен знак, ние го обсъждаме с мъжа ми с усмивка, дори смеейки се. Вероятно и това е част от абсурда, в който живеем. Или по-скоро начин за оцеляване, защото както е казал мъдрият народ: светът е оцелял, защото се смял.

И днес оплакванията на мъжа ми си бяха в същия дух. Как се смазали от работа и как трябва да спрат, защото хората си имали ангажименти вкъщи. Докато тук, у нас, когато има работа за вършене, може да си откарат работниците до полунощ.

Той категорично смята, че не би могъл да живее в страна като Франция. Французите са му се видели недружелюбни, студени и мълчаливи хора, а за един общителен човек това е убийствено. Правилата в страната, свързани със забрани по отношение на пушене, пиене, говорене и ред други неща му се струват прекалени и нарушаващи личната свобода.

Далето, права си за стоте тояги, но аз си мисля, че мъжете обичат да си се пооплачат, да си помрънкат. Така мисля. Просто имат нужда от това.

Трамвайното билетче не мога да ви кажа колко е, понеже не ползвах градски транспорт, предния път преди година беше най-евтиния 3,80 лева.

Въобще, тия хора, дето казват, че сме стигнали по Европата по цени, просто явно не са се задълбочили достатъчно в ценоразписите.

Поли, да не забравиш да ни доразкажеш историята. Стискам палци за успех с парапета, да им съберем очите на местните жители.

И бележка за мъжете, дето мрънкат: ми то си е до хората. От мен и мъжа ми аз съм мрънкалото, а той е хем непретенциозен, хем се справя с всякакви ситуации. И като му взимат кръв, на него нищо му няма, на мен обаче ми призлява (нали ходят едни легенди, как мъжете не носят на болка, докато жените са някакви стоици, щото нали раждат).

Искам да кажа - хора всякакви.

Такива сме си и аз, когато се връщах от чужбина след кацането, като видя циганията ни, някак си ми олекваше.         Колкото за призляването, си е чисто мъжко качество.Трябваше да давам кръв в студентската поликлиника,за приемане дъщерята в яслите.Случих на една стажантка от медицинския институт-хубавица, докато ми намери вената, призля ми. Какво съм виновен, че ми е станало лошо и съм си забил носа в деколтето на стажантката, а жена ми до мен. Една седмица не ми говори, а за яслите забравихме.                                                        Куин, прелагам ти да напишеш една поредица в блога, сигурен съм, че и в България случките са забавни.

Забраната за пушене във Франция е ефективна от началото на 2008. Подготвяха се за въвеждането от 2005. Мисля, че ако фирмата се отнасяше отговорно към служителите си, които разкарва до Париж при не особено добри за тях условия - секретарката трябваше да се погрижи да им обобщи по понятен начин информацията за глобите, цените и някои разлики в правилата, които ги засягат пряко - като пушенето. Както и да сложи на колата GPS или поне да им купи една хубава подробна карта на пътищата по маршрута им. Очевидно не е такъв случая. Дано опитът на хората ги наведе на такава мисъл за в бъдеще.

Аз бих се притеснила, ако специалисти пътували 72 часа и спали в кола тръгнат да ми монтират парапет. Очевидно, това не притеснява собствениците на жилището. Нито производителя на парапета - организирал пътуването на своите специалисти по този начин.

Париж е доста големичък град. Любопитно ми е без GPS   как са търсили адреса. Не че е невъзможно - но времето, което би отнело на хора, които не говорят френски при положение, че самите французи са прочути с трудното си справяне с други езици - е колкото да се преправи парапета.

Сладкият хляб е капан, в който са обречени да паднат всички мъже, почитатели на белия хляб, които не пазарауват пакетирани  храни за у дома. Четенето на опаковките доста помага - но кой мъж има търпение да чете етикети ;-)))), особено ако бърза.

Иначе идеята за скеч е прелестна. Само че, струва ми се, че е честно да вземеш и съгласието на главния герой. Не съм убедена, че като се приберат ще продължават да са съгласни с картината, която представят за тяхното приключение репликите им от разстояние.

Срахотно интересно се получава тази история. Последните 2 дни стоях затворена с румънци, молдовци и французи по 8-9 часа, в опит да планираме сътрудничество. Работен език на могонационалната група - френски. Един от съществените ни проблеми ни беше да обуздаем бъбривостта на французите. Никога не съм се замисляла, че те могат въсщност да изглеждат неми - на всички хора с, които нямат общ някакъв език за говорене.

За дебелите - няма да се съглася. Като цяло в града може да се види всичко, защото е доста космополитен и освен чудовищното количество туристи (сред които американците правят страховито впечатление с корпулентността си) има цели не-малки не-френски общности заселени трайно, които имат различна от френската култура на хранененето и начин на живот - и различна от французите телесност в резултат на това. Но настоявам, че като цяло броят на хората с наднормено тегло, които срещаш по улиците в Париж е по-малкът от броя на същите хора по софийските улици.   А ако искате да видите столица без нито един човек с наднормено тегло на улицата в събота сутрин - препоръчвам Кишинев. Но това е друга история.

Красотата на жените изобщо е отделен пост (интересен е най-вече въпросът има ли я изван личното възприятие на хората, което е доста идивидуално), а нейната "национална принадлежност" съвсем трети пост.

Но мерси  на Куини за интересното интеркулутно ателие, което отвори на шега.

Явно всичко е много относително при контактите между хора от различни страни. Но пък е интересно да се разбере как едни средностатистически български мъже възприемат французите и обратното. Не за първи път чувам, че французите са националисти и имат недобро отношение към емигрантите, което даже не крият.

Аз имам колега и приятел, който живя няколко години във Франция. Там имаше добра работа, но така и не свикна с изолацията. Той също твърдеше, че куца общуването във вида, в който ние, българите го обичаме, и съответно замина и се установи трайно в Америка.

От него и от други български емигранти знам, че в Щатите, ако си кадърен и талантлив, забравят произхода ти, но във Франция - никога.

Ти си имала среща с представители от други националности, но тя, сигурна съм, е била на друго, по-високо ниво.

Ще спомена и как завърши пътуването. Мъжът ми се прибра със загубени ключове от вкъщи и изръсени някъде по пътя - лична карта и шофьорска книжка. Просто някаква страшна каръщина го преследваше през цялото време.

Беше много впечатлен от унгарския град Зегед, през който са минали на отиване и на връщане, но и двата пъти са се загубили заради неясните упътващи табелки.

Слизайки да попитат някого накъде да поемат, те попадали известно време на хора със странно поведение, което се смеели неестествено, някои пък вдигали шум, тропали по разни коли или лежали върху тях. Почти всички пушели вероятно трева, защото си предавали една цигара един  на друг.