Дневник на мъжките оплаквания от едно пътуване
Ние, жените, си знаем, че мъжете са едни големи деца, но – интересно защо - винаги го констатираме с изненада.
Надявам се да приемете с чувство за хумор онова, което ще напиша.
Вече цяла седмица мъжът ми е извън България. Наеха неговата фирма да изгради парапет в дома на една заможна българка, живееща във Франция, понеже никой французин не би се справил качествено с тежката задача. И той отпраши за Париж. Това се случи миналата събота.
За френската столица заминаха още няколко души от фирмата, която той ръководи. За да разкажа какво се случи по пътя и там на място, ще ви предам какво ми споделяше той през цялото време по телефона.
1-ви ден:
Мило, ние преминахме Дунав и вече успяхме няколко пъти да объркаме пътя.
2-ри ден:
В Германия сме. Свършихме провизиите и трябваше да си купим храна. Тук е ужасно скъпо. Ядохме супи за по 5 евро едната и пихме кафе на същата цена. Купихме си някакъв хляб, който на нищо не прилича – някакъв пухкав и сладък на вкус. Отвратително! Глобиха ни, понеже не бяхме спрели точно на паркинга, а на няколко метра встрани. Често ни спират, за да плащаме за пътя.
3-ти ден:
Вече сме в предградията на Париж. Страшно сме уморени, но сега спираме. И тази нощ ще спим в колата, защото не можем да открием адреса. Тези неща се вършат на дневна светлина.
4-ти ден:
Съкровище, черното ми яке вкъщи ли е? /Да, отговарям аз./ Значи наистина съм си го забравил. Тук е много студено и вали сняг. /Облечи си топлите дрехи, съветвам./ Ми аз не съм си взел дебели дрехи.
5-ти ден:
Маратонките ми се скапаха и ги хвърлих. /Купи си някакви обувки, не можеш да вървиш бос. Далече ли е от вашия хотел къщата, в която работиш,?/ Ааа, не е далече – 15-тина минути път. Аз вече си купих едни пантофи за 8 евро от някакъв супермаркет. /И какво искаш да кажеш? Че ще се върнеш по пантофи от Франция ли?/ Не се притеснявай! Всичко е наред.
6-ти ден:
Тук никой не иска да говори на английски. Само на френски. Тия французи постоянно мълчат. В метрото само ние говорехме, а останалите пътници мълчаха. Снощи в хотела ни направиха забележка, че говорим силно и ни забраниха да пушим в стаята. Деян каза, че трябва да се изнасяме от Франция колкото се може по-бързо. Не се издържа!
7-ми ден:
Миро си смаза пръста на вратата. Сега лежи, защото го боли. Парапетът, дето е поръчан в България, не отговаря на размерите. Настъпи голяма суматоха, когато се разбра, че ще трябва да го прекрояваме. Лошото е, че тук е много трудно да намериш онова, което ти трябва. Утре е неделя и можем да шумим само между 10 и 12 часа – в останалото време трябва да се пази пълна тишина. Чак в понеделник май ще се работи. Още сме с мускулна треска от пътуването.
……………………..
Надявам се да приемете с чувство за хумор онова, което ще напиша.
Вече цяла седмица мъжът ми е извън България. Наеха неговата фирма да изгради парапет в дома на една заможна българка, живееща във Франция, понеже никой французин не би се справил качествено с тежката задача. И той отпраши за Париж. Това се случи миналата събота.
За френската столица заминаха още няколко души от фирмата, която той ръководи. За да разкажа какво се случи по пътя и там на място, ще ви предам какво ми споделяше той през цялото време по телефона.
1-ви ден:
Мило, ние преминахме Дунав и вече успяхме няколко пъти да объркаме пътя.
2-ри ден:
В Германия сме. Свършихме провизиите и трябваше да си купим храна. Тук е ужасно скъпо. Ядохме супи за по 5 евро едната и пихме кафе на същата цена. Купихме си някакъв хляб, който на нищо не прилича – някакъв пухкав и сладък на вкус. Отвратително! Глобиха ни, понеже не бяхме спрели точно на паркинга, а на няколко метра встрани. Често ни спират, за да плащаме за пътя.
3-ти ден:
Вече сме в предградията на Париж. Страшно сме уморени, но сега спираме. И тази нощ ще спим в колата, защото не можем да открием адреса. Тези неща се вършат на дневна светлина.
4-ти ден:
Съкровище, черното ми яке вкъщи ли е? /Да, отговарям аз./ Значи наистина съм си го забравил. Тук е много студено и вали сняг. /Облечи си топлите дрехи, съветвам./ Ми аз не съм си взел дебели дрехи.
5-ти ден:
Маратонките ми се скапаха и ги хвърлих. /Купи си някакви обувки, не можеш да вървиш бос. Далече ли е от вашия хотел къщата, в която работиш,?/ Ааа, не е далече – 15-тина минути път. Аз вече си купих едни пантофи за 8 евро от някакъв супермаркет. /И какво искаш да кажеш? Че ще се върнеш по пантофи от Франция ли?/ Не се притеснявай! Всичко е наред.
6-ти ден:
Тук никой не иска да говори на английски. Само на френски. Тия французи постоянно мълчат. В метрото само ние говорехме, а останалите пътници мълчаха. Снощи в хотела ни направиха забележка, че говорим силно и ни забраниха да пушим в стаята. Деян каза, че трябва да се изнасяме от Франция колкото се може по-бързо. Не се издържа!
7-ми ден:
Миро си смаза пръста на вратата. Сега лежи, защото го боли. Парапетът, дето е поръчан в България, не отговаря на размерите. Настъпи голяма суматоха, когато се разбра, че ще трябва да го прекрояваме. Лошото е, че тук е много трудно да намериш онова, което ти трябва. Утре е неделя и можем да шумим само между 10 и 12 часа – в останалото време трябва да се пази пълна тишина. Чак в понеделник май ще се работи. Още сме с мускулна треска от пътуването.
……………………..
Та това чух дотук – само неприятни новини и нищо хубаво. Чак взе да ми става любопитно и реших да водя дневник, за да отразявам и занапред неволите на четирима български мъже в Париж.
Всъщност, призовах читателят да погледне с чувство за хумор, защото въпреки че всичко описано е с отрицателен знак, ние го обсъждаме с мъжа ми с усмивка, дори смеейки се. Вероятно и това е част от абсурда, в който живеем. Или по-скоро начин за оцеляване, защото както е казал мъдрият народ: светът е оцелял, защото се смял.
И днес оплакванията на мъжа ми си бяха в същия дух. Как се смазали от работа и как трябва да спрат, защото хората си имали ангажименти вкъщи. Докато тук, у нас, когато има работа за вършене, може да си откарат работниците до полунощ.
Той категорично смята, че не би могъл да живее в страна като Франция. Французите са му се видели недружелюбни, студени и мълчаливи хора, а за един общителен човек това е убийствено. Правилата в страната, свързани със забрани по отношение на пушене, пиене, говорене и ред други неща му се струват прекалени и нарушаващи личната свобода.
Ние сме си балканци и не можем да бъдем различни...Далето, права си за стоте тояги, но аз си мисля, че мъжете обичат да си се пооплачат, да си помрънкат. Така мисля. Просто имат нужда от това.
Трамвайното билетче не мога да ви кажа колко е, понеже не ползвах градски транспорт, предния път преди година беше най-евтиния 3,80 лева.
Въобще, тия хора, дето казват, че сме стигнали по Европата по цени, просто явно не са се задълбочили достатъчно в ценоразписите.
Поли, да не забравиш да ни доразкажеш историята. Стискам палци за успех с парапета, да им съберем очите на местните жители.
И бележка за мъжете, дето мрънкат: ми то си е до хората. От мен и мъжа ми аз съм мрънкалото, а той е хем непретенциозен, хем се справя с всякакви ситуации. И като му взимат кръв, на него нищо му няма, на мен обаче ми призлява (нали ходят едни легенди, как мъжете не носят на болка, докато жените са някакви стоици, щото нали раждат).
Искам да кажа - хора всякакви.
Такива сме си и аз, когато се връщах от чужбина след кацането, като видя циганията ни, някак си ми олекваше. Колкото за призляването, си е чисто мъжко качество.Трябваше да давам кръв в студентската поликлиника,за приемане дъщерята в яслите.Случих на една стажантка от медицинския институт-хубавица, докато ми намери вената, призля ми. Какво съм виновен, че ми е станало лошо и съм си забил носа в деколтето на стажантката, а жена ми до мен. Една седмица не ми говори, а за яслите забравихме. Куин, прелагам ти да напишеш една поредица в блога, сигурен съм, че и в България случките са забавни.
Забраната за пушене във Франция е ефективна от началото на 2008. Подготвяха се за въвеждането от 2005. Мисля, че ако фирмата се отнасяше отговорно към служителите си, които разкарва до Париж при не особено добри за тях условия - секретарката трябваше да се погрижи да им обобщи по понятен начин информацията за глобите, цените и някои разлики в правилата, които ги засягат пряко - като пушенето. Както и да сложи на колата GPS или поне да им купи една хубава подробна карта на пътищата по маршрута им. Очевидно не е такъв случая. Дано опитът на хората ги наведе на такава мисъл за в бъдеще.
Аз бих се притеснила, ако специалисти пътували 72 часа и спали в кола тръгнат да ми монтират парапет. Очевидно, това не притеснява собствениците на жилището. Нито производителя на парапета - организирал пътуването на своите специалисти по този начин.
Париж е доста големичък град. Любопитно ми е без GPS как са търсили адреса. Не че е невъзможно - но времето, което би отнело на хора, които не говорят френски при положение, че самите французи са прочути с трудното си справяне с други езици - е колкото да се преправи парапета.
Сладкият хляб е капан, в който са обречени да паднат всички мъже, почитатели на белия хляб, които не пазарауват пакетирани храни за у дома. Четенето на опаковките доста помага - но кой мъж има търпение да чете етикети ;-)))), особено ако бърза.
Иначе идеята за скеч е прелестна. Само че, струва ми се, че е честно да вземеш и съгласието на главния герой. Не съм убедена, че като се приберат ще продължават да са съгласни с картината, която представят за тяхното приключение репликите им от разстояние.
За 4-5 лева кафето в Германия пак скъпичко ми се струва. И то в непретенциозно заведение. Явно по пътя са двойно по-високи цените. То и у нас крайпътните гостилници продават доста по-скъпо.
Много сме далече от Европа, пък уж вече сме част от нея. Странно. Излиза, че на чужденците им е чувствително по-евтино у нас. Могат да си летуват в България и да си спестяват едновременно…
Ачо, благодаря ти за искреността! Малко мъже биха направили подобно признание. Затова реших, че няма да засягам другия пол на тема мрънкане и промених малко заглавието.
Като прочетох, че когато си се връщал от чужбина ти е олеквало при вида на нашенската си цигания, се задавих от смях :)) Мисля, че много точно си го казал.
Случката в поликлиниката си е чист виц :) Знаеш къде и как да паднеш, а? :) И после да не си виновен, щото ти е призляло и е станало случайно :) Знаем ги ние тия случайности как стават :)
На наш терен случките от този род си ги има, защото хората са такива каквито са - независимо къде се намират в пространството и времето.
Мария, специалистите имаха един ден свободен да чакат да дойде тирът, който бил катастрофирал в Румъния. Били са си починали преди да почнат дейност, но въпреки всичко не си е работа да пътуваш две денонощия и половина с кола. Самото неудобно положение в колата ти създава физически дискомфорт, който после дълго чакаш да отшуми.
Всичко е ставало без GPS. Лично аз принтирах няколко гугълски карти на Париж и на конкретното място в различен мащаб. Явно са свършили работа. Между другото, аз се сетих за GPS-а, но след като те бяха заминали. Не съм попитала защо са били без него, но ще се поинтересувам.
Главният герой би се съгласил в името на купона на всичко. Виждали ли сте човек, който никога не се сърди? Ако не сте, ще трябва да ви запозная с мъжа ми. Поне досега никога за нищо не сме се карали и не сме се сърдили, въпреки че сме имали много сериозни проблеми понякога.
За картината ставам все по-убедена, че ще бъде описана по същия начин, даже още по-лоша. Особено след днешния разговор.
В общи линии той беше следният:
- Откачили сме от бързане. Момчетата искат да си тръгнем утре, но не съм сигурен, че ще успеем да свършим цялата работа. Освен това „чорбаджийката” (има се предвид българката, на която й работят) забранява да се тръгва без да сме се наспали.
Снощи забравиха да ни сервират вечерята в хотела.
- И какво ядохте?
- Имахме си това-онова. Не сме легнали гладни, но днес беше голяма разправията заради снощи. Ще ти разказвам като се върна.
- Ти забелязваш ли, че ми разказваш само лоши неща? Даже в блога разправям в момента за твоята одисея в Париж.
- Ами то тук всичко е много странно. А ти разбираш ли, че за цялото това време с никого не сме говорили? С никого! Всички мълчат и единственото, което казват, е „Бонжур”. Даже някой път по сто пъти на ден, ако се срещаме по-често. Ненормална история.
И още нещо ми направи впечатление. Ние обиколихме Париж, за да търсим това и онова, и - представяш ли си?... Видяхме само една хубава жена!
- Само една?!?!
- Само една. Стоеше пред Операта. Всичките тук се едни дебели и някак отблъскващи.
Срахотно интересно се получава тази история. Последните 2 дни стоях затворена с румънци, молдовци и французи по 8-9 часа, в опит да планираме сътрудничество. Работен език на могонационалната група - френски. Един от съществените ни проблеми ни беше да обуздаем бъбривостта на французите. Никога не съм се замисляла, че те могат въсщност да изглеждат неми - на всички хора с, които нямат общ някакъв език за говорене.
За дебелите - няма да се съглася. Като цяло в града може да се види всичко, защото е доста космополитен и освен чудовищното количество туристи (сред които американците правят страховито впечатление с корпулентността си) има цели не-малки не-френски общности заселени трайно, които имат различна от френската култура на хранененето и начин на живот - и различна от французите телесност в резултат на това. Но настоявам, че като цяло броят на хората с наднормено тегло, които срещаш по улиците в Париж е по-малкът от броя на същите хора по софийските улици. А ако искате да видите столица без нито един човек с наднормено тегло на улицата в събота сутрин - препоръчвам Кишинев. Но това е друга история.
Красотата на жените изобщо е отделен пост (интересен е най-вече въпросът има ли я изван личното възприятие на хората, което е доста идивидуално), а нейната "национална принадлежност" съвсем трети пост.
Но мерси на Куини за интересното интеркулутно ателие, което отвори на шега.
Явно всичко е много относително при контактите между хора от различни страни. Но пък е интересно да се разбере как едни средностатистически български мъже възприемат французите и обратното. Не за първи път чувам, че французите са националисти и имат недобро отношение към емигрантите, което даже не крият.
Аз имам колега и приятел, който живя няколко години във Франция. Там имаше добра работа, но така и не свикна с изолацията. Той също твърдеше, че куца общуването във вида, в който ние, българите го обичаме, и съответно замина и се установи трайно в Америка.
От него и от други български емигранти знам, че в Щатите, ако си кадърен и талантлив, забравят произхода ти, но във Франция - никога.
Ти си имала среща с представители от други националности, но тя, сигурна съм, е била на друго, по-високо ниво.
Ще спомена и как завърши пътуването. Мъжът ми се прибра със загубени ключове от вкъщи и изръсени някъде по пътя - лична карта и шофьорска книжка. Просто някаква страшна каръщина го преследваше през цялото време.
Беше много впечатлен от унгарския град Зегед, през който са минали на отиване и на връщане, но и двата пъти са се загубили заради неясните упътващи табелки.
Слизайки да попитат някого накъде да поемат, те попадали известно време на хора със странно поведение, което се смеели неестествено, някои пък вдигали шум, тропали по разни коли или лежали върху тях. Почти всички пушели вероятно трева, защото си предавали една цигара един на друг.
В Румъния пък мизерията била много, много очебийна. Той казва, че част от пътищата им са по-зле от нашите селски пътища, а румънците масово използвали за транспортно средство каруци и коне, с които се движели дори по магистралата.