Най-напред да отдадем дължимото на тази "българска майка юнашка", кръстила синовете си на древните прабългарски ханове Тервел и Кубрат. Къде по-лесно щеше да и бъде да избере някое по-модерно, многофункционално име като Майкъл или Жорж например. Тъкмо децата като пораснат по-лесно да се "интегрират" към едно по-проспериращо и по-сито общество на запад или изток от Родината.

Но Кубрат  и неговото по-малко братче както личи, не смятат да сменят имената си, да пребоядисват националността си. Предполагам, въпреки примамливите предложения в днешното "време разделно". Нали бившата европейска шампионка в професионалния женски бокс Деси Кирова стана набързо Дейзи Ланг, а щангисти, тенисистки и борци придобиват слава, титли и олимпийски медали за други държави. Нямаме право да съдим тези хора, толкова е трудно и жалко състоянието на спорта в България. Но все пак не те, а именно братята Пулеви олицетворяват Отечеството в пълната мяра на това понятие.
Наистина, Европейската и Интерконтинентална титла на Пулев са преди всичко лично достояние и професионалният ринг не е Олимпиада. Но националния флаг върху мощните рамене на Кубрат, веещите се родни трибагреници, стотиците сънародници, подкрепящи "своя" в боксовите зали, милионите нашенци, затаили дъх пред телевизорите,  недвусмислено демонстрират онази българска гордост, която не бива да губим.

И накрая една характерна национална особеност. Във всичките си двубои, когато печелеше или защитаваше титли Кубрат Пулев понесе тежки удари. Спомнете си лицето му след двубоя за Интерконтинеталната титла с американеца Травис Уокър . Но Кубрат като истински мъж и българин все стискаше зъби, обръщаше развоя на срещата, преминаваше заветния Рубикон.  И доказа онзи стоицизъм на българския характер, който превръща поражението в победа, страданието в прелюдия за бъдещ триумф.

Само това стига поредната страхотна победа на нашия боксьор да не бъде само злободневна тема в спортните и всякакви медии. Във времена на национален нихилизъм това, което се случи и вчера в Хамбург е още един повод да съхраним самочувствието и националното си достойнство, така дефицитни в последните десетилетия.