КРАЯТ НА ГЕНЕРАЛА

...

За разлика от повечето минали пъти, сега сирените за тревога се включват по средата на деня. Непрекъснатият пронизителен вой стърже зловещо и звучи неестествено в ярката, почти бяла светлина на местното слънце. Жителите на планетата вече са свикнали на честите тревоги. Но сега им отнема повече време да се доберат до уркепените скривалища. Всяка текуща работа на повърхността в учрежденията и фабриките спира; децата на пръв поглед хаотично, но все пак бързо се преместват в определените им подземия. Единствено остава да функционира непрекъснатото производство в роботизирани мини и корабостроителниците.

Веднага след сигнала дежурният вече се е вторачил в предварителнтие данни от мониторите, опитвайки се да анализира ситуацията. След кратък преглед, разчитайки първите червеникаво оцветени съобщения, хладната ръка на страховито усещане го стяга. "ЗНС!" мълви той, "Толкова много ...", докато трескаво набира пряката линия на генералният щаб.

Секунди след обаждането, генерираната енергия на планетата е пренасочена към щита, чието опалесцентно сияние пази от всички враждебни оръжия планета - с едно изключение. Цялата планетарна енергийна мрежа е нужна за поддържането на щита. За първи път след заселването и, гледана от космоса, на планетата не свети нито една светлина. Също за първи път от незнайно колко време роботите и тертетите спират своята непрекъсната дейност, замирайки безмълвни. Характерният за глобалната индустриализация шум замира, хвърляйки в неописуема тревога всички, които вече се досещат с какво ще се сблъскат за първи път, дори и без съобщението от щаба:

"В момента към нас лети флота, в която има Звезди на смъртта. Ще направим всичко възможно, за да се защитим. Вярвайте ни и не губете кураж!"

Цялата налична флотилия напуска с грохот летищата и хангарите, опитно изграждайки плътен защитен обръч около планетата. Малките и маневрени кораби първи се впускат към врага, често със самоубийствени мисии, за да доставят навреме така важната в момента, актуалана информация. Свръх мощните, но бавни унищожители чакат търпеливо своя ред. Всеки един пилот е достатъчно опитен и си знае мястото и задачите в това тактическо разпределение на цялата разнообразна флота. Но у всеки се е загнездило опасението - за първи път сме срещу ЗНЗ - тайнственото и ужасяващо оръжие. Всички защити - установки, оръдия, плазмени генератори - са заредени и готови за действие.

...

Генералът е посивял, уморен, грабнал в бързината снежно бялата си парадна куртка върху строгата, тъмна, леко смачкана униформа. Наблюдава замислено и намръщено изкривеното си отражение върху вътрешната стена на скоростния секретен елватор. Очите му са кървясалите по краищата, но пронизващи с леден синьо-зелени цвят изпод правите строги вежди. Асансьорът спира плавно, вратата се отваря към осветената само от мониторите, студена и невентилирана (както навсякъде по планетата, припомня си той) заседателна зала. Леко колебание, и Генералът прекрачва прага, уверено и решително отива и застава прав до председателското си място. С властен жест прекъсва всякакви шепоти, разговори, опити да му се зададат въпроси или обясняват. Просто стои там, леко прегърбен, но някак си неунищожим, сякаш вечен, и изпива с поглед едно по едно застиналите в напрежение, тревога и упование лица. Култова фигура за младите, почти приятел за другите, но винаги резервиран, строг, гениален жив стратег, без личен живот. Той - Генералът!

"Приятели!" - Мекият му, но настоятелен глас с режещи нотки сякаш разсейва напрежението, но сменяйки го с недоумение - за първи път дума с такъв тон се чува от устата му.

"Тук, и сега" - продължава той след кратка пауза - "В настоящата ситуация, всичко зависи от случайността. Независимо какви решения вземем, каквато и тактическа схема да приложим, дори и цялостната стратегия да променим, нищо няма да повлияе на това ..."

Отново пауза, всички усещат какво иска да каже той, и само се надяват, че не са разбрали - как така с нищо не може да помогне или промени? Оцелелият и победилият във всички битки, толкова измъквания на косъм, такива сложни дипломатически уговорки, след толкова години - най-старият и опитен генерал в тази вселена?

"Шансът да бъдем унищожени го има, и е значителен" - продължава Генералът - "Това е реално и неизбежно. Дипломатическите преговори не дадоха достатъчно добър резултат. Накратко, добре, че само половината от този спирален ръкав ни напада - можеше да са всички! А дългосрочните последствия за нападателите ще са по-лоши, но за нас, сега, е вече късно.

Гласът му стихва, но е достатъчно ясен, и звучи по-дрезгаво, докато казва:

"Атаката със Звезди на Смъртта е неизбежна. При нашето бурно и успешно развитие - дори задължителна. С наличните ресурси не можем да се справим. Очаквах го, правих и невъзможното да отложа този момент и да се подготвим, доколкото можем, но - не успях. И все пак, въпреки всичко, и този път има нещо, което може да се направи. Драстично е, и затова няма да го заповядвам, а ще ви го предложа за обсъждане."

...

Всеобщата разтревоженост, появила се при тези негови думи, бързо се разсейва. Заменя я отчаяната решителност и надеждата, че въпреки всичко той и сега е измислил нещо. "И все пак добре съм ги подбрал" - си мисли Генералът - "В тази стая аз съм най-големият страхливец, а те ще станат прекрасни лидери, толкова умни, но с тази необходима доза горчилка, с това решение, което ще изберат - ще са перфектни!"

"Още при планирането на местоположението на петата ни планета закодирах строго секретна заповед в бордовият компютър" - продължава той с присъщата си вече безапелационна експедитивност - "Колонизаторът, който беше предназначен за онази прекрасна планета в центъра, и която не достигна, е на друго място. Кацнал е вече в най-крайният спирален ръкав на координати, които и самият екипаж не знае." Без да изчака да се премине шокът от думите му, продължава - "Още нещо - енергията, която се губеше, и който проблем обезкуражавах, е използвана за изграждане на свръх-секретна, паралелна комуникационно-управленска мрежа, която може да се управлява само от мен и да преобразува цялото производство и наличности - със страхотни загуби - в наша, собствена Звезда на Смъртта."

"Знаете много добре, че една от причините за успехът ни и водещата ни роля в икономическият и политически живот в тази вселена се дължи именно на това, че никога не се изкуших да забавяме развитието си със строенето и жертването на такова усторйство."

"Флотата, която ни атакува, е по-голяма от нашата, но може да посрещнем и понесем битката - наличната защита ще помогне за кърваво реми. Познавате ме, разигравал съм безброй ситуации, но ви предлагат да вземете решение от следните два варианта, които са реалистични"

Изчаква извесно време, фактите да се понаместят и завъртят в комбинаторните пъргави умове около него. Тишината продължава, става тягостна, когато той продължава:

"Имате още петнадесет минути за взимане на решението. Хората, които сте тук, са единствените, които имат правото да го направят и могат да преценят всички фактори."

"Към столицата ни летят общо тридесет и осем ЗНС, ще ни ударат в рамките на 16 минути. Също тук, по това време идва и комбинираната, останала флота на враговете ни."

"Към останалите колонии летят между пет и десет ЗНС, ще ударят по различно време, но в рамките на часове."

"Първото, което предлагам - да се натоварят колкото може хора, технологии, проучвания и ресурси, да се изпратят на бавен полет (в момента не можем да правим друг полет) към последната ни планета, построена тайно и на неизвестно на никого, освен мен, място. Да бъде с минимален брой транспортни кораби, жертвайки всички налични в момента бойци, флоти, планети, сгради - всичко, което ни осигурява просперитет, но и което ни издава. Можем след това от новото място пак да се развием, докато враговете си мислят, че са ни унищожили. Но има процент вероятност да ни намерят по-рано, ако търсят усилено и не повярват на края ни."

"Второто - чрез паралелната система мога за секунди да конструирам частично функциониращи осем Звезди на Смъртта, но за сметката на абсолютно всички кораби, сгради, защита и енергия. Системата работи само и единствено по този начин - буквално всичко за няколко ЗНС - или нищо. Ако изберем това, шанса да оцелее планетата се увеличава, но губим всичко останало без технологиите и другите колонии - някои от тях също могат да оцелеят. Тогава няма да можем да посрещнем и атаките на конвенционалната флота, която ще ни остърже до край."

Отново пауза, Генералът решава, че поне малко клиширани, но искрени и правдиви изрази трябва да има за заключение.

"Искам само да припомня, че враговете, дръзнали да направят този ход, няма да оцелеят дълго - независимо от нашата по-нататъшна съдба. С това те си подписват смъртна присъда, но в дългосрочен, агонизиращ аспект. Икономическите и политически последици за тях ще са ужасни, и сами може да предвидите вселенските процеси, които бавно, но логично ще настъпят."

"Моето мнение е без значение, имате още дванадесет минути." - отсича той и за първи път се раздвижва, откакто е влязъл, сядайки в стола.

...

Веднага се разгаря сложна, контролирана и бърза дискусия по двата въпроса, но Генералът уморено се отказва да я следи. "Работилниците на дявола" - си мисли той за тази архаична фраза, означаваща най-общо научни изследвания, свързани с оръжейни системи и защита от тях - "Толкова полезни открития в служба на войната, такова невериятно развитие и икономичско и ментално стимулиране - и все пак нещо в цялостната картина ми се губи, но какво ли - ето тези ще го преценят и ще го поправят, моето време най-накрая привърши." Използва минутките за кратка релаксация, метод, позволил му да действа енергично денонощия наред с подобни малки почивки.

Вътрешното му чуство подсказва, че има още малко време - Генералът рязко се изправя:

"Преди да чуя решението ви, знайте - аз оставам тук и това не подлежи на дискутиране. А вие - всички вие - заминавате задължително в различни посоки, на предварително определените от мен други, приятелски, но чужди места. След петдесет и пет секунди да чуя - ЗНС или колония?

В малкото оставащо време той ги оглежда за последен път - тези обични лица, толкова различни, така познати, разгневени, обременени, но приели неизбежното чудовищното решение. Неговите продължения в този и следващият свят, но със собствени, оригинални, и очарователно непредсказуеми последствия - по-доброто бъдеще, вече и по-мъдро.

...

Без нито дума повече, Генералът изслушва решението им, с кимване ги отпраща в скоростните капсули и заема за последен път самотното си място пред командният терминал.

Извършва необходимите последни манипулации, всички заповеди са дадени. Взетото решение е стартирано, другото е спряно. За първи път в съзнателният си живот, пред невероятната опасност, той няма какво да прави - тези секунди - вероятно последни - са само негови. Ако имаше кой да го съзре, би останал поразен от външната му промяна - вече изглежда, сякаш Генералът може да бъде обикновен човек! И то не по-стар от хората, които току-що отпрати ...

А дали наистина няма кой да го види? По невъзможен да се забрави инстинкт човекът поглежда неопределено нагоре - където би трябвало да се намира небето - някъде над пластовете изтерзан метал, кристал, енергийни полета, щит, замърсената атмосфера ... Отвъд настръхналите флоти, разменящи си първите мощни енергийни и физически заряди ... Отвъд тежкото, плътно, проникващо навсякъде, всмукващо беззвучие от имплозията на първата вълна атакуващи ЗНС ... В съответствие с генетичният, човешки програмиран стремеж за нещо по-висше, безпристрастно, но и безгрешно, устните му беззвучно оформят:

"Х-Е-Р-А" ... ... ...

...

...