Изводи (втора версия)

1. Това, че си добронамерен, не е достатъчно. Трябва и да си разумен.

2. В крайна сметка никой не знае за добро ли е било или не.

Опаааа, имам си коментар, колко хубаво!!!

Еми да, то тука става дума за някакъв много добронамерен човек, който обаче се оказва, че не знае какво прави. Той си мисли, че знае, сигурен е, и действа... какво да му кажеш на такъв човек?

Всъщност, аз имам предвид конкретен случай на такова действие, и то е абсолютно непоправимо, както толкова много други неща. Представяш ли си как се чувства този човек, ако той изобщо не пострада? Защото той наистина е действал за добро...

А това за престъплението и наказанието е много спорна тема. Във връзка със самото провинение наказанието е напълно излишно, и колкото по-голямо е провинението, толкова по-безсмислено е наказанието - защото не можеш да поправиш нищо. Така че наказанието донякъде не е свързано с престъплението. А е някаква превенция, или отмъщение, или възпитание...

Мисли разни...

Ами според мен човек ако наистина е действал от добри чувства и според информацията, която е имал, няма защо да се обвинява.

Мда. Чувството на вина е като ръждата и като чувството за самосъжаление: разяжда, без да има някакъв смислен ефект.

ghoster, наистина си прав за престъплението и наказанието, въпросът е много сложен. Възмездието, отмъщението, наказанието - както щеш го наречи - имат отношение към това, да попречат на човека да направи нови злини - примерно като го затворят или убият с камъни. Имат отношение също и към това - да накарат другите хора да се уплашат и да не вършат злини, или ако вършат - да се прикриват по-добре, за да не ги хванат.

Обаче наказанието няма отношение към самото престъпление. Ако някой е наказан, че е съборил кулата, тя с това не се издига обратно. Или ако е убил човек - той не се възкресява автоматично, като осъдиш убиеца. Това е странното в тая работа. Някак си трябва след престъплението вниманието да е насочено към това, да се намалят или ликвидират щетите, а не толкова към наказване на виновника.

В най-общ план твоята история е много хубава, и показва, че всяко зло може да е за добро. За съжаление, в случая, който аз имах предвид, няма как да се изкара добро от стореното зло - освен да се каже: за всяко знание се плаща. В случая - знание за това, какво НЕ трябва да се прави. Обаче ако този, който плаща, не е същият, който е виновен... гадно.

Или както е казал мъдрецът: "Пътят към ада е покрит с добри намерения".

Домино, от последния абзац съдя, че нещо не си ме разбрала съвсем. Няма как да твърдиш, че нещо, което си направила, не е трябвало да го правиш. Математически погледнато едно такова изказване е грешно (или по-разбираемо казано - false). Също както твърдението, че да направиш едно нещо е по-правилно от това да направиш друго. Проблемът е, че няма начин да изживееш живота си още веднъж и да видиш какво щеше да стане, ако... Даже ако една след друга ти се случат две подобни ситуации, тези две ситуации НЯМА да са еднакви. Поне докато времето се движи в същия континуум като сега.

Но да допуснем, че е възможно да изживееш две неща по два различни начина. В даден момент действителността се раздвоява, появява се едната действителност, където си действала по даден начин, и втората, където си действала "както е трябвало". И тук това изказване ще има същата стойност (ако гледаш на света в нули и единици, то значи 0). Двете ситуации си се развиват паралелно и ти много добре виждаш позитивите от "правилния" начин на действие. Но ти никога няма да разбереш, дали историята ще има добър край, защото за разлика от филмите нормалното време е (поне според моите разбирания) безкрайно. Ако за край сметнеш твоята смърт, то какво остава за останалите хора? Може твоето действие да засегне някой от тях (или да речем няколко милиона от тях). Ако пък за край сметнеш смъртта на цялото човечество, тук идва следният проблем: кой ще може в този момент да каже, че си имала право, ако няма никакви останали хора?

Друг е въпросът, че самото измерване на "добро" и "лошо" стечение на обстоятелствата е твърде сложна работа, но това е друга тема, която по-добре да не засягам.

А сега за престъплението. Разбирам ти мислите срещу наказанието. Но аз съм привърженик на наказанията по принцип. Ако искаш един човек да не убие повторно, трябва да го затвориш в затвора. Може би от близките на убития това ще им се стори като един вид отмъщение. Но всъщност не е така. Отмъщение щеше да бъде примерно братът на убития да убие брата на убиеца. А затворът е чиста проба наказание - нарушил си правилата и си плащаш за това. В градския транспорт глобата е 5 лв, в съда - доживотен затвор.

Мисля, че има смисъл в правилата като цяло. Те са предварително дефинирани и са ясни. Чупи-купи. Щом го изискват правилата. А дали прилагането на тези правила ще доведат до нещо "по-добро", това си остава една неразрешима мистерия.

Аз нещо се отплеснах. Значи ти каза: "Някак си трябва след престъплението вниманието да е насочено към това, да се намалят или ликвидират щетите, а не толкова към наказване на виновника."

Просто не съм съгласен. В дадени случаи това е така - например, както се изразих - "чупи-купи". Но

1) щетите на някои неща са неизмерими. Най-вече на човешкия живот.

2) щетите имат повече измерения - материални, морални... Моралните щети са също толкова неизмерими.

3) от възпитателна цел е добре да плащаме повече от себестойността на счупения продукт. Нещо от сорта на "чупи-купи тройно, а при повторно нарушение шесторно". И тук размерът на наказанието е също толкова трудно определим...

Затова хората са измислили системата, според която виновникът се наказва според установените в закона за целта правила. Гледаш там в някаква таблица, в графата "неимуществени вреди", в подграфата "счупени пясъчни кули", в подподграфата "счупени по непредпазливост" и прилагаш наказанието, написано там.

А толкова, "колкото заслужава човек", може да наказва единствено Господ.

Сигурно си прав, че по-добре да се следва закона и да се продължава нататък. Станалото-станало, всяко зло-за добро, което не ни убива, ни прави не знам какви си...

Но не знам дали точно си представяш как се чувства един унищожител. Човек, който е направил зло и сам не е пострадал изобщо. Стореното е било с най-добри намерения. Чувството за вина направо те затиска. Не може да не се греши, и след такова нещо е най-добре да не си блъскаш главата в стената, ами да караш нататъка.

Обаче е много трудно...и човек определено сам се наказва по-сурово, отколкото бог.

Въобще това с божията справедливост е добро утешение, аз често си го мисля, когато ме мъчи безсилието, обаче това утешение е за съжаление съвсем нерационално. Защото въпросните наказания "от небето" се раздават на произволен принцип и ги получават всички наред: виновни, невинни, жертви и палачи.

Все пак има два вида "унищожител". Ако си унищожил човешки живот мисля, че си получаваш най-тежкото наказание, изпълнено лично от твоя палач - съвестта ти. Но ако става дума за нещо материално (например кула), тогава самообвиненията са (според мен) чиста загуба на време.

Това за божията справедливост е друга тема. Сложна е и в същото време непонятна, а и също така, както всичко "божие" - не подлежи на доказване (доказване има при научните въпроси, при религиозните става дума за вярване).

Но не мога да се въздържа да не се съглася с последното изречение. Но само толкова, няма да се впускам в религиозни спорове. Господ за едни е това, което идва от небето, за други - което идва от земята. За мен е това, което идва от сърцето. Хайде със здраве.

   Добрите намерения често са причинявали най-големите злини в историята начовечеството. Това става когато някой реши какво е добре за някой друг без да се съобрази с мнението му.

Все пак, когато извършваме някакво действие, се ръководим от информацията, с която разполагаме в дадения момент -  не сме вездесъщи: а когато се обърне колата, пътища много. Та няма много голям смисъл от съжалението.