Аз принципно пътувам всеки ден с него. Автобус 204.
Принципно този автобус закъснява. Понякога го няма даже час. А един път даже два.

Така закъсня и вера. Хората се изнервиха. Някои от тях даже много. И аз се почувствах до известна степен подразнен от ситуацията. Закъснях за работа. Качих се на втория, защото беше по – хубав, по – празен и можеше да седа и да почета книжка докато плаваме сред задръстването.

Седнах, извадих книжка и се зачетох. Прочел съм я няколко пъти и всеки път когато я препрочитам винаги ме увлича. Обичам да чета Еко.

Та зачетох се аз, когато изведнъж тишината бе пронизана (прободена, начупена, стъпкана, сдъвкана, предъвкана и след това изплюта...) от нечовешки крясък.

В първия момент се зачудих това жена ли беше или мъж. Жена беше. Лелка на приличната възраст, която за българската жена е в границите от 40 до 65 години. Никога не мога да определя точно. С еднакъв успех тя би могла да е продавачка в супермаркет или учителка. И в двата случя силният и' глас ще е от полза.

Мина цяла вечност докато проумея за какво се вдига този шум. Меко казано.

Развикаха се още хора.

А аз разбрах – контрольор.

Беше слаб, дребен човечец. С побеляла коса и преждевременно състарено от грижи лице. Даже в тази невъзможна ситуация се опитваше да говори учтиво.

Обидите летяха по него като камани.

Когато посегна да вземе моето билетче, ръцете му трепереха. Искаше му се да не е там. Ако може и да не е на този свят.

Опитваше се да обясни, че той просто си върши работата, че няма вина за закъсняването на автобуса.

Тълпата беше като глудница побеснели кучета. Жадна за кръв.

А този беден човечец бе беззащитен, дребен човек с малка службица – той е никой, няма власт, не може да им направи нищо, та той нямаше и физическата възможност да им отвърне.

Слезна с насълзени очи, треперещ. След него – подигравките, обидите и смеха на пътниците.

Не го наплюха.

Не се сетиха.

Линч. Няма катран и перушина. Но, ако имаше?

А там, някъде, недостижимо за обикновения българин има една табела. С телефон. И надпис, за тези, които все още не са забравили да четат. Пише – телефон за оплаквания и препоръки. Има го във всяко превозно средство от тези на градски транспорт.

Питам се защо, след като автобуса закъсня с повече от 30 минути, никой не се обади където трябваше. Нима това не е нормално?

Защо никой не протестира по нормалния начин, нормалното е да се обадиш в градски транспорт и да потърсиш обяснение, ако това не помага – потърси медиите.

В този случай контрольора, определено нямаше никаква вина.

В повечето случаи той няма вина, а просто хората в българия не обичат да спазват закона. Тук, Андрешко е национален герой. И Бай Ганьо.

Винаги, когато това е възможно, българина гледа да мине метър – да излъже да не си плати, билетче, такса и т.н.

Не си копува билетче – псува скапания нередовен градски транспорт, бие се с контролите – те са лошите, нарушава закона – лоши са полицаите (Къф си ти бе, че ще ми казваш да си намалявам музиката в 3 часа сутринта, униформен боклук, аз ще ти е... майката), не е доволен от политиците, но по време на избори е за гъби...

Странен народ е този, който псува държавата, а едновременно с това когато му трябва, търси подкрепа от нея?!

Липсата на култура в тази страна става все по усезаема и тя се наблюдава при хора от всякакви възрастови групи.

Няма светлина в тунела господа, няма...