България остава единствената държава членка на ЕС, която планира да блокира началото на преговорния процес със Северна Македония. Причината според външната министърка Екатерина Захариева е, че „Северна Македония не трябва да продължава с езика на омразата, тя трябва стриктно да спазва поетите ангажименти в Договора за приятелство с България и да не забравя добросъседството, което е важен критерий, ако иска да се присъедини към ЕС“.

Какви биха били последствията от тази стъпка и какво остава неразбрано от обществото относно българо-македонските отношения – по тези теми Александър Малинов разговаря с Филип Филипов. Той е историк, изследовател на историята на Македония и македонските българи, автор на книгата „Великите сили, България и Балканската война в секретните документи на британската дипломация, 1910–1913 г.“. В момента работи и по две нови книги, свързани с историята на македонските българи и София. Част е от проекта „София помни“.

Съгласен ли сте с настоящата позиция на българското правителство, а именно блокиране на началото на преговорите на Северна Македония за членство в Европейския съюз?

Изобщо не съм съгласен. Смятам, че това би била една огромнa грешкa на българската дипломация и на българската държава. Разбирам, че нашите политици се вкараха в задънена улица, която сами създадоха. След подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г., вместо да се форсират инициативи за транспортни и културни връзки, те пожелаха да се върнат по пътеката на противопоставянето – чрез декларации от Народното събрание, чрез неуместни публикации от БАН (изкарани като че ли нарочно на противоречиви исторически дати) и т.н. От друга страна, в българското медийно пространство темата „Македония“ не присъства извън тези исторически спорове. Изглежда, че от години се конструира един сценарий, чрез който да се убие всяка емпатия, която хората от двете страни на границата имат заради миналото си и родовите си връзки. Това бива заменено с омраза и скандали.

Според българската държава в лицето на министър Захариева и министър Каракачанов тази омраза и тези нападки идват единствено от македонска страна и са насочени към България и българите като цяло. Доколко това е истина, има ли я на практика тази яростна антибългарска пропаганда, за която говорят политиците в София?

Мога да говоря на база моята лична комуникация и лични впечатления. Ходил съм много пъти в Северна Македония и не съм срещал тази омраза, за която българските политици споменават. Агресия има в интернет пространството, но всички добре знаем, че в мрежата е пълно с платени „тролове“, чиято цел е именно разпалване на конфликти за политически цели. Такава реч на омразата в интернет обаче има както от македонска, така и от българска страна. Антибългарски настроения могат да се срещнат сред остатъците от стария югославски елит. Именно тези хора се стремят да разпространяват негативния имидж на България сред народа в Северна Македония. Те се възползват от всеки грешен ход на нашата външна политика, за да кажат: „Нали уж са ви братя? Тогава защо не ви пускат в Европейския съюз? Защо Българската православна църква отказа да стане майка на Македонската православна църква?“

Излиза, че българската позиция с нагнетяване на обстановката помага на онези кръгове в Скопие, които имат интерес от антибългарски позиции?

Да, нашите политици в момента помагат за разширяване на настроенията срещу България. А хората преди нас са се борили да я няма тази граница, да могат свободно да общуват. В периода между двете световни войни всички организации на македонските българи се борят против дълбоките ровове и телените мрежи, поставени от сръбските власти между Царство България и Кралство Югославия. Френският политик и дипломат Анри Пози е ужасѐн от тях в книгата си „Войната се завръща“, те стават символ на разделението и борбата за свобода.

Най-голямата цел на България по отношение на Северна Македония в частност, но и като цяло за Балканите трябва да е тази – да има повече комуникация, защото хората не си общуват нормално. Това важи с особена сила за днешните българи и македонци. У нас повече се следи къде е на посещение папата, отколкото дневният ред в Северна Македония. Ние не разбираме през какво минават те в момента, какви са им проблемите, какви са им болките. Много от онези хора там, които по принцип симпатизират на България, се чувстват изоставени – и са прави, защото обикновено българските политици ги използват за краткотрайни политически нужди и ги забравят впоследствие.

За сравнение, другите държави от региона – Сърбия, Гърция, Турция, Албания – винаги помагат на своите хора в Северна Македония. При нас това не съществува, има един огромен мързел от страна на българските чиновници. Голяма част от тях изобщо не са запознати с темата. Като резултат от това бездействие след време може да се окаже, че гражданите на Северна Македония се чувстват по-близки (дори) до Гърция, отколкото до България. Образно казано, нашият план е да си бием главата в стената, докато не си я счупим.

Каква е причината да липсва градивна българска стратегия за отношенията ни със Северна Македония?

За съжаление, с началото на комунистическия режим тази тема остава на заден план. Илинденското въстание се е споменавало с няколко думи в учебниците, дълго време е избягвано нарочно да се говори за Кузман Шапкарев, Райко Жинзифов и Григор Пърличев. Колко знае за Северна Македония в момента обикновеният българин? От наша страна липсва най-вече вниманието. Дори на хора, които изглеждат агресивни към нас, ние трябва да обръщаме някакво внимание – да отидем на място, при тях, да се здрависаме и да се опитаме да разберем болката им. Ние не присъстваме там. Ако нашето желание е да живеем добре и да имаме добри отношения с тези хора, трябва да излезем от сегашното положение, в което ги виждаме като тера инкогнита. Допреди 1944 г. идеята за Македония е била движещата сила на българската държава, докато сега слушаме изказвания по темата от хора, които най-много да са чули някоя македонска песен.

Това се дължи до голяма степен на замразяването на отношенията между България и Югославия за над четири десетилетия. Кое е най-важното, което българите са забравили или не са научили за миналото на Македония?

Историята на мой близък роднина, братовчед на дядо ми, е показателна. Той е бил съден по време на Скопския студентски процес през 1927 г. като деец на Македонската младежка тайна революционна организация, впоследствие е председател на един от общогражданските комитети във Вардарска Македония, които посрещат българската войска през 1941 г. След войната, в Югославия на Тито, той е съден, репресиран и е лежал дълго по затворите. Така и не споделя тази история със сина си. Наследниците на това семейство са живели 50–60 години, без изобщо да се говори открито за миналото. Това е само един пример, но той е показателен, че част от обществото в Северна Македония в момента за първи път се сблъсква с истинската си история.

Към чувствата на тези хора и към тяхното отношение към миналото трябва да се подхожда изключително внимателно. Сегашният агресивен подход на българските политици е точно обратното на това, което трябва да правим. Спорът за Гоце Делчев е изпразнен от смисъл – той е общ герой. Имам братовчед в Скопие, който се чувства етнически македонец. Не можем да твърдим, че той има по-малко право да чества Гоце Делчев като свой национален герой, отколкото, да речем, живеещите в Североизточна България. Трябва да търсим общите части от миналото, които да ни обединяват. Нека Държавните архиви на двете държави да публикуват цялата негова документация, какъвто беше планът в края на миналата година. Бившият премиер на Северна Македония Любчо Георгиевски наскоро каза, че има малък напредък в последните години, но за да тръгнат да се обръщат нещата, трябва още много работа и търпение. Най-вече от българска страна с проблема трябва да се занимават изключително начетени и подготвени хора, които гледат към Македония с любов, а не с омраза.

Смятате ли, че една дългосрочна и прагматична политика на България по отношение на Северна Македония трябва да започне с признаване на македонската идентичност и македонския език?

Да, ако желаем да имаме близки отношения с хората там, трябва и ние да протегнем приятелска ръка. Ясно е, че сегашният елит на обществото там е израснал в Югославия с антибългарски чувства. Но единственият начин днешна България да се противопостави на това е, като покажем, че наистина се смятаме за техни близки. Ние не можем насила да ги накараме да ни обичат, това е абсолютно грешна политика.

В София трябва също да си признаем някои грешки през последния век – например това, че държавната власт в България не подкрепи Илинденско-Преображенското въстание по начина, по който Гърция подкрепи Критското въстание. Преди Балканската война се оказваме надхитрени и от една сръбска политика, която цели да се споразумее с управлението в София за дележ на Македония – и в крайна сметка успява. Българското правителство води преговори тогава с хора като Стоян Новакович, Света Симич и Ламброс Коромилас, ръководители на антибългарската акция в Македония. Какво ли са очаквали българските управници да се случи? Това предизвиква и ефекта на доминото, който ни преследва и до днес. За мен голяма грешка е и влизането на българската армия в част от Вардарска и Егейска Македония през 1941 г. Някои детайли от битието на българската администрация там са все още тема табу в нашето общество.

Неудобните исторически истини трябва да се признаят и от Скопие, и от София. Трябва и двете държави да направим една-две стъпки назад, което в дългосрочен план ще ни позволи да вървим напред.

След края на Втората световна война Франция и Германия успяха да преодолеят много по-тежки исторически травми и да създадат съюз, който стана основата на обединена Европа. Какво могат да научат България и Северна Македония от техния опит?

При нас липсва визионерската политика. Тогавашните френски и германски политици успяват да видят голямата картина – нещо, което у нас, за съжаление, не се случва. Българските политици не могат да видят цялата гора, защото са се вторачили в първото криво дърво. Те не виждат, че инатът по всеки спорен въпрос на практика саботира голямата цел. Ако имахме способни хора в българската политика, те трябваше отдавна да са разбрали, че нашият стремеж трябва да е липсата на граници на Балканите. По примера на Франция и Германия балканските държави трябва да започнем отношенията си отначало – да не се гледат следващите пет, десет или двайсет години, а следващите сто. Вместо това ние гледаме сто години назад и сме вторачени в миналото. Народите на Балканите имат много повече общи черти, отколкото народите в Западна Европа. Защо обаче онези народи успяват да надграждат, а ние непрекъснато се взираме в малките неща, които ни разделят?

Оптимист ли сте, че това може да бъде преодоляно? Има ли по-светло бъдеще за българо-македонските отношения?

Ако има вето от наша страна и ако блокираме пътя на Северна Македония към Европейския съюз, това ще е много тежко за отношенията между нас, нормалните хора, обичните люге, както казват там. Ще трябва да се върнем много назад и да започнем да градим отначало. Но аз съм оптимист – вече почти век и половина има хора, които се борят да няма граници между България и Македония. Оптимист съм, че между хората на Балканите няма да има разделение, чрез което да се наслагва вражда във всяко следващо поколение. Хората тук трябва повече да се обичаме и по-малко да се мразим, за да живеем по-добре.

Източник: https://toest.bg/filip-filipov-interview/ „Тоест“ е интернет медия, финансирана и зависима единствено от вас – нашата критична и любознателна публика. Бавна, честна и изцяло авторска журналистика. Без реклами и платени репортажи. Без подвеждащи заглавия и сензации. Подкрепете ни!

https://en.wikipedia.org/wiki/Bioregion