Радина

Излезе Радина на бащини двори,
Слънце се сви завистливо, 
косите и- струи златни снопици,
заслепиха силно лъчите. 
Лазурът смрачи се от срама, 
че не синее, като на Радина очите,
затъмниха се облаци бели, 
не белеят пред млечната кожа.

Асмите спуснаха се да я галят, 
засмя се Радина звънливо.
Славей разпя се и млъкна, 
звучеше край смеха и фалшиво. 
Цветята се приклониха подир
стъпките на ногите боси, 
затоплили нежно земята, 
с животворна моминска магия... 
Трендафиълт, горделиво наперен, 
набързо посърна, докачен от
Радинините румени страници,
се загърна, и гръб, и обърна. 
Разлюля се градината, 
взела живот от на Радина ръцете, 
и зашумя сякаш вятър се носи,
зарад кахърните вироноси...

Комшийка надничаща иззад 
дувара, наумила да хока Радина, 
загуби и ума, и дума. 
Само слисано остана да зяпа, 
кога разцъфтя, тая лудетина буйна, 
да сащисва всичко, що може да гледа.