Бих искала
Бих искала да ти покажа красотата на опустелия ноемврийски плаж... Бих искала да те хвана за ръка и да повървим по пясъка, осеян единствено с безброй мидени черупки. Бих искала да усетим по бузите си последните слънчеви лъчи, изпратени специално за нас. Да помълчим заедно и да послушаме морето. Да чуем как вълните лекичко се плискат към брега. Да погледаме ефирните плетенички, които се образуват по повърхността. Да ти покажа онзи синьозелен цвят на водата, който не може да се опише с думи. Да се заслушаме в онзи звук, който се получава, когато морето си играе със стотици мидени черупки и камъчета - побутва ги леко навън, после нежно ги придърпва навътре, сякаш се страхува да не ги повреди, а те потракват и ромолят. Бих искала ти да ми кажеш как се казва този звук, а аз да се засмея. Бих искала вятърът да напълни косите и дрехите ни с пясък, а после да подгони някоя малка вълна...
Бих искала да можех да крада мигове....
Бих искала да можех да крада мигове....
Бих искал, на поляната осеяна с цветя да те хвана за ръка,
в очите ти да се огледам, да видя в тях щастие, усмивка, красота,
да ти говоря тихо, пък дори безмълвно, да те слушам как искри смеха ти.
Бих искал като хлапета да се смеем тъй безгрижно, забравили за миг житейските неволи, да се втурнем заедно в морето, да се смеем, да попеем, да разказваш за хубави неща, мечти, копнежи, сънища..
Бих искал да ти разкажа, както Момчето разказа на своето сърце. Бих искал да чуя и за теб, за живота твой, неволите, радостите и борбите.
Прозвуча ми като отговор, като женската гледна точка на въпросния стих. Ето го и него, за сравнение.
В нощта
когато ти от мен избяга
бе твърде топло за октомври
вечерни ветрове
рисуваха близкото бъдеще
над самотния Бургаски плаж
но пред очите ми бе само ти
сякаш по-жива отвсякога
сякаш по-красива от всякога
залезът те галеше с лъчи
а очите ти…
тези молещи очи
сякаш с тях ми даваше последен знак
но аз не усещах отчуждението ти
не и в този портокалов залез
аз по-влюбен отвсякога
жадувах да те спася от огромното море
а ти – то да те спаси от мене
малки като раковини на безлюдния плаж
ние чакахме зъзнещи цветовете на залеза
не се топлехме, не и сега
не и с
целувка
кубче лед
аз слушах шепота
изпивах тайните не вечерта,
забравил да слушам сърцето ти
както ти бях обещал
а слънцето – този всевиждащ мъдрец
вдиша твоята объркана болка
и се притече на помощ
протегна към нас слънчева сянка от огън
предложи ни своето
златно перо за довиждане
протегна го по морето
и каза: Пишете!
Напишете стих с моята опашка
Аз ще го отнеса в нощта
ще го отнеса в нощта
ще го отнеса
в нощта…
Ти написа: “Край”
Със златното перо на залеза…
Последният залез.....
И с милувка студена ни стресна синята нощ
Изтръгна ни от различните мисли
Мен – от моите, теб – не зная
И ни подкани да си ходим, да напускаме
немия плаж по-бърже
ние тръгнахме за ръце,
все така мълчаливи
от последния плаж към последната постеля
към последната постеля.
В нощта,
в която ти от мен избяга
бе твърде топло за октомври
но на сутринта бе вече зима
но на сутринта бе вече зима.
все така мълчаливи