Мечти и страхове се сливаха в една неясна идея за бъдещето ми на острова. Огледах се окло мен. Цялата втора класа на самолета бе заета от средностатистически, обикновени хора, повечето отиващи на почивка. Някои четяха, други спяха. Имаше хора, които разговаряха и такива, като мен, които просто седяха с невиждащ поглед и мислеха задълбочено. Всички с най-официалните си дрехи, стилни, суетни парижани, за повечето от които добрият външен вид беше висша ценност. За мен те всички бяха просто поредните представители на сивата тълпа безинтересни хора. Само един човек правеше изключение. Висока и слаба чернокоса жена, седяща на най-дясното от тройката места в ляво. Беше облечена в сив костюм шит, сякаш специално за нея, който й придаваше много делови вид. Зад правоъгълните й очила без рамка, големите й черни очи се бяха взрели в екрана на лап-топа, по чиято клавиатура бързо пишеше. Красотата на жената беше неуспорима, а погледът й разкриваше самочуствието и интелигентността й. Запитах се за момент какво ли ще прави тя в Хавана. После си дадох сметка, че всъщност няма значение. По вида й съдех, че може да се оправя с всички несполуки и несгоди на живота. Но можех ли и аз!? Отивах в Хавана без място, където да живея. Не знаех дори къде мога да отседна. Парите ми щяха да стигнат за известно време, но до кога?! И какво щях да правя там?! Какво? Стиснах очи и се опитах да заспя, но мислите не ми даваха покой... 

   В този момент чух подозрителен шум, мъж със сиво сако, точно на седалката зад жената се беше навел и държеше дамска чанта която очевидно тя му беше подала. Вгледах се внимателно и забелязах, че позата на обикновен средностатистически човечец е добре изиграна роля, в тока на обувката му отзад се виждаше, че има капаче, сакото не се огъваше естестено и по всичко личеше, че е подплатено с кевлар или поне няколко парчета покриващи жизненоважните зони или дори можеше това сако да се окаже скривалище. При по-внимателен оглед забелязах, че ръцете му са груби и покрити с белези, а косата не започва естествено от кожата, перука може би. Всичко това наостри вниманието ми и заподозрях, че съм попаднал на нещо незаконно. Дали да го оставя да отмине покрай мен, дали да се възползвам от случая и да се сдобия с моя пай или пък да разровя задрямалото си чувство на съвестен гражданин и да съдействам на полицията да ги разкрие? Мислите ми започваха да се накланят в посока да се възползвам, сетих се за стария рефран, че да вземеш от крадеца, не е кражба, а и щом се е оставил да го надушиш си го е заслужил. По всичко личеше, че мъжът и жената не дават просто за черни очи подаръци, измамите също никога не са ми харесвали, значи ще се наложи да се пипа по-грубо, но наистина скоро щях да остана без пари.....

Той се доближи до жената и и подшушна нещо на ухото. Красавицата, от която трудно можех да откъсна погледа си погледна уплашено към него и стисна ръката му, оставяйки по пръстите му бели белези. След това бързо се окопити и намести с обигран жест шапката си, чиято козирка скри уплахата, изписана на дълбоките и очи. Мъжът със сивото сако седна на мястото си и закопча колана на седалката си. Минутка по-късно гласът на стюардесата обяви, че всички трябва да заемат местата си и да затегнат своите колани. Бяхме получили разрешение за кацане.
Младата жена обаче не слагаше своя колан. Бе се загледала с безизразно изражение в прозореца, където вече се виждаха очертанията на летището. Това принуди стюардесата да отиде и да я помоли да си го сложи. Жената обаче не и обърна никакво внимание - не откъсваше поглед от гледката навън. Това накара стюардесата да я докосне по рамото, за да привлече вниманието и. Пътничката подскочи и зае поза, за която бе трудно да се каже дали бе отбранителна или нападателна. Като видя уплашеното изражение на стюардесата, младата жена въздъхна и затегна колана си. Самолета започна да се снишава, а аз усетих как стомахът ми се свива. Затворих очи, а мислено гледах към двамата пътника, които привлякоха така силно вниманието ми.