Пълната луна светеше ярко, дори по-ярко от слънцето, върху спокойното и чисто почти черно нощно небе. Нямаше никакъв вятър, никакво вълнение, властваше пълно спокойствие, напълно естествено при това. Всички нощни създания, които при пълнолуние са активни, сега си почиваха. Бяха се оттеглили в бърлогите си, къщите си и замъците си, и там те чакаха. Целият свят беше застинал. Какво очакваше?
В един друг свят, не много далеко, имаше буря. Черни облаци се трупаха по небето, дъждът отмиваше спокойствието, светкавиците и гръмотевиците разтърсваха всяка жива душа. Не беше нощ подходяща за спане, още повече за сънуване. Само зли и коварни сънища си проправяха път до съзнанията на хората в цялото вълнение и шум на жестокото време. Да си легне не беше правилното нещо, но тя все пак го направи. За няколко секунди между съня и реалността, имаше сблъсък. Невидим, нереален, нечут сблъсък. Сблъсък между буря и спокойствие. Сблъсък между два свята. Единият свят избледняваше, жестоките звуци на природния гняв заглъхваха и се успокояваха. Нежен, лек вятър на друга реалност изпълни съзнанието на младата жена. Това не беше случайно съзнание. Не беше съвпадение, че точно в тази къща, в тази стая, в това съзнание се състоя този сблъсък. Това беше съдба, някой някъде беше написал,че това ще се случи в правилния момент на правилното място. И все пак никой не очакваше,че сблъсъкът ще бъде толкова силен, толкова мощен и все пак нечут, неусетен. Представете си как денят се среща с нощта без кръвта по небето, без болката, с която слънцето избледнява и се скрива зад хоризонта, и силата, с която се появява луната. Невъзможно беше нещо толкова силно да остане незабелязано. И все пак....