ОАЗИС
Когато за първи път я видях си помислих, че тя е човек, който страда точно толкова, колкото е и различна от мен и от другите. Страда заради начина, по който изглеждаше, заради простотата, която излъчваше.
***
Тя бе застинала на онази точка от развитието си, където човек ни най-малко се опитва да скрие простотата на движенията си, празния поглед и инфантилните си реакции, издаващи липсата на както на зрялост, така и на необходимия за възрастта интелект. Достатъчно бе веднъж да я съзреш, за да усетиш и простотата на нейното душевно състояние.
Независимо от толкова ярко отличаващия я вид, сравнен с този на нейните познати, тя не чувстваше смут, не проявяваше и най-малки наченки на срам, а напротив. Тя приемаше вида си като предимство, което в общуването и с другите – не ги отблъскваше, а провокираше тяхната благосклонност към недъзите на природата.
Не беше грозна, но не и красива. Суетата и бе чужда. Нищо по нея не бе подправено. Бе се оставила изцяло в ръцете на природата. И докосвайки се до нея човек, пред него се разгръщаше в цялата си светлина едно недорасло дете, при все, че отдавна бе навлязла в годините на зрелостта. Едно не усетило – кога е пораснало – дете. С прошарени коси, позагрубели форми, с мазоли по ръцете, с пожълтели от цигарите и времето, и все по-оредяващи, зъби. Един, навяващ тъга, клоун извън пределите на цирка.
Заговореше ли я човек, моментално оставаше с неприятното усещане, че го прави като през фуния. Защото всичко, което достигаше до отвора и, се плъзгаше по стените, и заминаваше. Очите повече приличаха на бинокъл със спуснати капачета. Погледнеше ли те – не би могъл да си сигурен, че изобщо те вижда.
Простотата, която излъчваше бе и властелинът в нейното съзнание. Всичко, което можеше да съзре – бе продиктувано от простотата на възприятието и. За нея съществуваха най-вече простичките елементи от цялото, които иначе човек с годините престава да забелязва.
Но... където и беше, тя се разгръщаше като вятъра. И също като него обгръщаше всеки, който и поднасяше зрънце радост. За нея нямаше прегради. Изглеждаше, че няма нещо в света ни, което да може да я спре.
Смея да си призная, че когато я видях, тя породи малко насмешка в мен, която обаче с времето ме накара да се почувствам виновна. А скоро след това, обхваналата ме обърканост ми донесе ново състояние – на тъга и състрадание.
И колкото повече я гледах и разговарях по мъничко с нея, все повече се убеждавах, че тя в действителност е щастлива. Очите и бяха в готовност всеки един момента да заблестят като две езерца, огрени от ярки слънчеви лъчи. А тялото и започваше да се полюшва като фиданка, докосната от вятъра. Заговореше ли – гласът и сменяше своята тоналност – от писклив детски до дрезгав мъжки.
Вида и я обличаше в самотата на грозното патенце сред ято наперени гъски. Аз обаче, не бих казала, че съм попаднала в приказката. Това не беше и сън. Бе реалност, до която за първи път се докосвах. И не просто се докосвах, а от раз се намерих в сърцевината и. Тук бликаше живот, за който дори не съм и подозирала, че съществува някъде. Живот в най-чистата и проста човешка форма.
Запитах се... Как се бе формирал този живот? Кой бе посял зрънцето? Нямах отговор и не знаех дали искам да го получа. Удивителното в средата, където се бях озовала бе, че обратно на приказката за „грозното патенце” – всички присъстващи не просто се опитваха да заприличат на него, а вече го бяха направили. Бяха попили от простотата на тази жена и като че ли ползващи я за учител – бяха усвоили нейния изказ, спонтанните и изблици на радост, блясъка в очите и.
По необясним за мен начин, тя бе повлияла на всички около себе си да забравят за зрелостта, за суетния си вид и лъскавина, за монотонно звучащите си гласове. Бе свалила и закопала надълбоко маските им. Бе ги изкарала от сложността на властващата цивилизация, връщайки ги към, безгрижното и застлано с килим от мънички прости радости, детство – най-чистата, най-простата и щастлива форма на съществуване на човека. Онази, която – странно защо – човек бърза да надрасне, но иначе продължава да я носи като сладък спомен.
Вглеждах се във всеки един от присъстващите и с изненада откривах трепета на възбудата от възраждащото се детство. А в купом, макар и все още тромави, те заприличваха на части от един организъм. И при все това поглеждаха завистливо към лекотата, с която тяхното „грозно патенце” не просто живееше, а се носеше точно като птицата в далечния небесен простор.
Това не бе просто събрали се група хора. Това бе оазис сред пустинята, наречена цивилизация, изискваща от обитателите си да носят маски на зрялост. Оазис на чисто детско възприятие. Грозното патенце поръсвайки всички с жива вода, бе родило вечността, в която те се къпеха. Къпеха се в собственото си наскоро родило се щастие.
Аз бях една от тях...
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви