Пише ми се за мъгли и езеро...

Голямо, гладко езеро. Заобиколено от тъмно зелени гори и хълмове. И сутрешна мъгла. Свежа, щипеща... се носи над водата. Плавно и неусетно. Появява се от някой тъмен ъгъл, покривайки за минути всичко видимо...
И той стои на брега. Седнал на дървения си мост, построен някога когато дърветата наоколо бяха още млади. Жизнените сокове се вливаха мощно в тях, карайки ги да израстват все по-високи. Все по-огромни.. Докато станат достатъчно мъдри. И разберат, че мъдростта на възрастта рядко ползва притежателя си. Събрал знание, той губи сили да го прилага. Започва да стои на дървените си мостове. Посреща мъгливите и мокри утрини. Усещайки свежия въздух, той си припомня младостта. Времето когато нямаше мъдрост, но имаше живот. Преди да изпита раздялата, отегчението, предателството, яростта, скуката, отчаянието, болката... Преди да срещне смъртта. Сега ги познаваше. Собственото му време обаче го беше изоставило. И силите му.. Стигаха му само колкото да стои сутрин на потъмнелия от годините, забравен във времето стар мост. Където лек зеленикав мъх покриваше част от гредите...

Сядаше там и се сливаше с млечно-бялата мъгла.. Посрещаше я. И си спомняше. Искаше му да успее да си почине. Да открадне малко от мощта на утринните лъчи. И да се върне. Там откъдето беше избягал. Сега си мислеше, че ще направи всичко различно. Щеше да дарява щастие. Да обича с цялото си сърце. Да вижда децата си по-често. Синът му нямаше да е сам на първия си мач. Щеше да купи куче на дъщеря си. Нямаше да я изгони от къщата когато разбра, че е бременна. Щеше да иска да е с нея. Нямаше да се кара толкова с жена си. Щеше да се прибира у дома не само за да преспи... Нямаше да остави работата му да превземе живота му. Нямаше, нямаше...

Погледна стелещата се мъгла. Белите парцали покриваха водата. Приближиха и отново изпълниха мислите му. Спомените нахлуха. Но мъдростта не ги допусна да владеят. Сега той знаеше. Но нямаше повече сили. Времето му изтичаше и той го усещаше. Мъдър самотник на края на живота си. Не съжеляваше за миналото. Знаеше, че няма как да го върне. Искаше. Но беше се научил да не иска невъзможни неща. Държеше надалеч разочарованието. Знаеше, че и за бъдещето няма време. То принадлежи на младите, на които тепърва предстои да изминат пътя на своята последна мъдрост...

На следващата сутрин езерото посрещна лодка. В нея лежеше човек. Скръстил ръце на гърдите си. Спокоен. И тъжен. Студените му очи искаха да бе имал повече време. Да можеше да се върне назад. А мъдростта знаеше, че понякога няма време за обратен път.

Мостът се срути. Лодката потъна в мъглата. А меките зелени хълмове бяха все там....