Първа, втора и трета част.

Стоях на главната улица на столичния град. Мракът и студът на есенната нощ ме обгръщаха с безстрастната си завивка. Зад мен, в ниското,бяха сламените колиби на крепостните селяни. Сред тях като безвкусно украшение се издигаше Храмът на благоденствието. Статуята на златен змей до олтара блестеше със злокобно сияние дори в нощния мрак. Пред мен търговската улица спускаше застланата си с чакъл снага сред черните парцаливи островчета на зеленчукарските сергии и се вливаше в беломраморния простор на площада пред двореца. Откакто Черните бяха на власт, не остана нито една кална улица в столицата на Княжеството. Черната власт винаги обича да се загръща в лицемерна бяла пелерина.

 Дойде най-тъмната част от нощта, точно преди първото слънчево сияние да се подаде иззад далечните сини планини. Двуколката с димящия казан стоеше до мен, пред портите на колибата ми, готова да се впусне в убийствен полет по нанадолнището към портите на двореца на Черния главатар.

 Черна нощ, закрилница на убийци с кадифени ръкавици и крадци с леки стъпки… Черна нощ, в която клепките и на най-бдителните стражи на Черните се притваряха и спускаха уморена мъгла над строгия им касапски взор.Преди три дни, отново в черна нощ като тази, излях отровно биле в изворите, от които пиеше цялата крепост. Всеки мъж, дете, старец и съсухрена бабичка,богаташ и бедняк, страж и занаятчия се сгърчиха в адски стомашни болки. Над крепостния град се издигна нетърпима воня от препълнените нужници. Черният главатар заповяда да се запечатат всички кладенци в крепостта, докато се намерят нови извори или заразата премине. В стоманените доспехи на Черните стражи зейна страховита дупка, наречена жажда.

 Мечът, секирата, боздуганът са страховити оръжия, но без силната ръка на боеца са само парчета желязо. Никога не бих могъл да се изправя срещу всички мечове, секири или боздугани на Черните стражи. Но едно-единствено гърненце с отрова ми стигна, за да пронижа стомасите на цяла армия.

 Хванах дръжките на двуколката. До казана бях сложил тлеещи въглени, за да лумне катранът, веднага щом се разлее. Засилих се и бутнах с всичка сила двуколката по нанадолнището. Дървените колела подскачаха по белите камъчета, застлали търговската улица. В точно обратната на двореца посока.

 Изтичах с разтуптяно сърце обратно в колибата и облегнах гръб на вратата. Само миг, само миг още ме делеше от началото на най-сладкото отмъщение. Тръпнещо очакване… Тишина… Мощен трясък отекна в уличките на заспалия крепостен град.

 Пламъците вече трябва да са лумнали… Само още малко и тесните улички между сламените колиби ще се изпълнят с изтръгнати от леглата си изплашени бедняци и стреснати Черни стражи с накриво нахлупени шлемове.

 Вече дочух първите ужасени викове. След малко те се вляха в общия уплашен вой на хиляди гърла. Изскочих от колибата и се втурнах в нощта, като се блъсках в тълпа от обхванати от паника хора. Сега! Само сега и никога пак щях да имам златния миг на отмъщението. Сега, когато всички черни змии щяха да изпълзят уплашени от гнездото, за да гасят  лумналия в града огън, да разбиват хоросана на запечатаните кладенци, да бягат панически. Всички щяха да са прекалено заети, за да опазят най-важния човек в Княжеството. Най-голямата и най-черната змия.

 Докато тичах към двореца, зад гърба ми грееше заревото на разрастващия се пожар. Бедняшката махала пламна като суха сламка, лишена дори от чаша вода заради запечатаните кладенци. Огнените цветя на запалените къщи разцъфтяваха едно след друго. Сред тях, Храмът на благоденствието се топеше в оранжевите езици на ужасяващия пожар. Статуята на златния змей също не беше пощадена. Златната облицовка се разтопи и все да се разтича. Изпод нея се подаде дървената сърцевина, почерняла и овъглена от пламъците.

Никога не бях тичал толкова бързо. В крачолите и наметалото ми се бяха набили бурени, слама, топки изсъхваща кал. Стигнах до рова около замъка на Княза. Бързо преодолях погнусата си и скочих. Нагазих във водата и започнах да се катеря по отточната кухина в стената. Хората от двореца я ползваха за всичко от място за изхвърляне на боклука до нужник. Смрадта беше отвратителна. По страните ми започнаха да се стичат сълзи от подлютените очи.

 Излязох в един от мрачните, сенчести коридори на замъка.Както и предполагах, стражи нямаше, бяха отишли да гасят огъня.

 С предпазливи и тихи стъпки след кратко лутане до масивната дъбова врата с герба на Княжеството. Златната дръжка беше оформена като глава на змей. Тронната зала на старото Княжество, сега бърлога на Черния главатар.