Първа и втора част.

Вървях бавно под ледения дъжд. Вятърът пронизваше със студени иглички подгизналото ми наметало. Над непробиваемата водна стена бяха сключили плещи зловещи черни небеса. Никога не ги бях виждал толкова черни, толкова празни и страховити, колкото тогава - в нощта, в която реших да лея кръв. 

Може би никога нямаше да вдигна ръка срещу властта на Черните... но властта на Черните вдигна първа ръка срещу мен. Черната власт винаги първа вдига ръка. 

Може би щях и аз като децата на селяните, които набучиха старото Княжество на вилите и факлите си, да израсна примирен роб и усърден работник. Никой не гаси огън, който не е гори в неговия двор.  И стана така, че в мен лумна огън с хищническа сила. Най-жестокият огън, наречен любов. 

Още като деца с нея се гонехме из полята далеч от крепостните стени. Момчетата на моята възраст скубеха плитките на момичетата, бутаха ги в калта, понякога дори ги биеха, за да им покажат, че ги харесват. На моето момиче аз берях букети от трева и подарявах речни камъчета. Още тогава, аз хранех моята малка детска любов. Тя растеше и ставаше по-красива, както и момичето до мен. Тя стана една голяма, истинска мъжка любов. 

Отидох да я поискам. Аз, робът, синът на роби, отидох да поискам робинята, дъщерята на роби, за жена. Най-хубавата риза, букет от незабравимото ухание на полски цветя. Обещах на баща й да работя много, да я гледам добре и да построя къща. За сватба се уговорихме след седмица. 

Чаканият ден дойде по-бързо от миг. Носехме сватбени дарове, сърцето ми биеше от лудата радост на пламтящата млада любов. А тя, моята любов, стоеше насред двора, закичена със златнолист венец, с бяла премяна. Игривите лъчи на слънцето обличаха от плитката й в брилянтена верижки. Сияеше. И тогава разбрах... 

Всеки път, когато се сещам за това, мисля за образа й. За всяка вейка от венеца й, всяка гънка на ризата й, всяка мигла от красивите й очи. А после... после идва смехът й. Притискам ушите си, но той кънти в мен. Радостен смях. 

Отхвърлих с усилие мисълта за нея и се върнах в дъждовната нощ. Обикалях вече час покрай замъка на Черния главатар. Въоръжен мъж във всяка улица, на всеки ъгъл. Нямах шансове. 

Да се опитам да се промъкна и да убия Черния главатар беше самоубийство. По-лошо, това беше банално. Да отсека главата на безименен страж в сенчеста уличка също беше самоубийство. И още по-банално. Ще пролея малко кръв, после ще ме хванат и ще ме разчекнат между четири коня. Хлапетата от крепостта ще си поиграят два-три дни с изсъхващите карантии, изпопадали от разкъсания ми корем. И толкова. Един от многото. Подобно нещо се случваше през месец-два. Всеки път, когато някой глупак тръгнеше да бори мракобесната власт с гола тояга и много смелост. 

Не. Не исках това. Имах нужда да направя нещо повече. Нещо невиждано. Ужасяващо, зловещо, сатанинско, светотатствено, смразяващо кръвта. Нещо, което да донесе мрак в княжеството тъй, както онзи ден донесе мрак в душата ми. 

Планът блясна в ума ми като светкавица. След това дойде отново мракът. Спомних си пак онзи сватбен ден. Спомних си лицето на баща й. Какво дебелашко задоволство излъчваше само... 

На всеки няколко месеца Черният главатар избираше девойка от простолюдието и я привикваше в двореца си. „Да й се радва” – така казваха селяните. Родителите й получаваха злато, колкото теглото на дъщеря си в замяна на това да не я видят повече. Нито едно семейство досега не беше отказало. Не отказа и семейството на моята любима. Не отказа и самата тя. Доволна беше, че ще бъде държанка на разбойник, а не съпруга на роб. 

Спомням си чистата и неподправена радост, която струеше от лицето й. Дори не ме погледна, не ме забеляза, толкова беше погълната от предстоящото й приключение. Обърнах се, потърсих погледа на моите родители. Техните лица също няма да забравя. Бях ги виждал такива само когато вечеряхме вкисната пшеничена каша. Сякаш казваха: „Лошо, но няма какво да направим. Утре може да е по-добре”. 

Не броя дните и нощите оттогава. Скитах из гората, из улиците на крепостния град, из нивите. Не ядях, не спях, не говорех. Болката и жестоката обида ме прояждаха отвътре със сърбящия си гнилоч. До днес, когато те се вляха във всепомитащия порой на омразата. До днешната дъждовна и страшна нощ, в която реших какво да направя. Черният небесен купол се пропука от диамантена мълния.

Следва продължение.