Когато войниците стоят в укритията, а наоколо гърмят изстрели и няма какво да се прави, те старателно търсят занимания, които да им помогнат по-лесно да понесат опасността. И често всички хора приличат на такива  войници, спасяващи се от света: кой с честолюбие, кой с карти, кой с писане на закони, кой с жени, кой с игри, кой с коне, кой с лов, кой с вино, кой с държавни работи.

Л.Н. Толстой.

Във вагона на метрото всеки се старае да наведе поглед към книгата, без значение каква е тя. Целта е да не виждаш редовете от чужди безразлични лица, а зад тях – чернотата на  гърмящия тунел, накъсвана за кратко от светлите отблясъци на спирките. Според твърденията на психолозите, сред множеството човешки страхове, най-разпространеният е страхът от смъртта. Днес на първа позиция излиза страхът от живота.

Ние имаме всичко, което до скоро се срещаше само във фантастичните романи. Постигнахме много и в същото време чувстваме, че нямаме най-важното. Ние бяхме на Луната, но се боим от утрешния ден. Защо правим всичко възможно за да избягаме и да се скрием от живота?

Човекът е единственото същество на Земята, което иска да получи отговор какъв е смисълът на живота му. Но нито в училище, нито в университета това не се изучава. У дома отговорът на такива „неудобни” въпроси е един: „като пораснеш ще видиш”.

А след като пораснем попадаме в обществото на потреблението, където се усещаме висящи в безлична тълпа, лишени от каквато и да било твърда опора. Чувството на отчуждение е толкова силно, че задължително води към осъзнаване на самотата във Вселената, безразлична към нашата съдба.

За да се избавим от плашещото чувство на празнота и вътрешно безпокойство, ние се опитваме да се отдадем на развлечения или различни видове занимания, или приспивайки разума си с някаква идеология, да й прехвърлим отговорността за живота си. В бягството си от истинския живот, ние се задоволяваме със заместители: пиянство, наркотици, спортни състезания или с преживяване на чужди измислени страсти, заливащи ни от екраните.

Но ако само за миг се отвлечем от тези занимания, тревогата  и  безпокойството се връщат. С тревога, чувствайки, че животът, като пясък, изтича между пръстите ти, започваш да усещаш, че съществуването губи своя смисъл. В крайна сметка, изпадаме в отчаяние.

За да осъзнаем дълбочината на проблема, неговите причини и търсенето на решения, трябва да погледнем правдата в очите, колкото и горчива да е тя. А тя се състои в това, че живеем в свят, където станахме част от машина, създадена със собствените ни ръце. Ние мислим, чувстваме и желаем в съответствие с очакванията на околните, загубвайки при това истинското си „аз”. Ние свикнахме да не мислим за това, какво всъщност ни е необходимо и как губим живота си в надпреварата да притежаваме.

Но ако поне за миг спреш тази безумна надпревара, неволно се прокрадва мисълта: „Добре, ще получа новата работа, ще купя нова кола, ще замина на пътешествие – и после какво? Защо ми е всичко това? Не преследвам ли това, което ще ми омръзне, веднага щом го постигна?”. „Нормалният” човек се старае да избяга от тревожните мисли, като ги смята за резултат от умората или депресията и продължава гонката към целите, които погрешно смята за свои собствени.

Да бъдеш – означава да разкриеш талантите и дарованията, които са вложени във всеки един от нас. Преодолявайки тесните рамки на своя „аз”, да проявяваш интерес и любов към другите, развивайки в себе си не желанието да вземаш, а - да даваш.     

Ерих Фром.” Да имаш или да бъдеш..”

В книгата, излязла през 1976 година, Ерих Фром, немски социолог, философ и психолог, оценява състоянието на човечеството като състояние пред катастрофа. Надеждите за всеобщо щастие, благодарение на постиженията на техногенната цивилизация, не се оправдаха. Причината на нарастващите кризисни явления е в пороците на обществената и икономическата система, игнорираща изконните интереси на човека. Системата произвежда адаптиран към нея индивид – егоистичен, самолюбив и алчен – осакатена личност в болно общество. Единственият способ да се избегне катастрофата е да се промени нашето отношение към света, от принципа да притежаваш към принципа да бъдеш.

Принципът да притежаваш

„Притежаването” по своята същност е базирано на самосъхранението и натрупването. Отношението към света, базирано на този принцип, разпространява собственическите желания практически върху всичко: върху вещите, другите хора, собственото „аз”, идеите, убежденията и даже навиците. Биологично обусловеното желание да живееш, поражда потребности за заместители на безсмъртието – славата и предаваната по наследство собственост. Изконните интереси и стремежи на човека се заместват от приетите в обществото мисловни и чувствени стандарти; щастието се вижда в превъзходството над другите, в славата и властта.

Принципът да бъдеш

Принципът „да бъдеш” произлиза от „не биологичната” особеност на човека – неговата потребност да се преодолее самотата, посредством единението на човека с другите хора. Този принцип се базира на реализирането на заложбите, интереса към света, преодоляване на рамките на своя изолиран „аз”; условие за щастието се явява любовта и грижата за другите.

Стъклената чаша, поглъщаща всички цветове, освен един, ние наричаме „синя” – по свойството на това, което тя отдава.

Ерих Фром.

И двата принципа – и „да бъдеш” и „да притежаваш” – са вкоренени в  нашата същност и живеят във всеки човек. Коя от тях ще преобладава – зависи от обществото, неговите ценности и норми. Не тези, които декларира, а по които живее и които, неволно копирайки, като гъба попива младото поколение. Какъв товар възлагаме на крехките плещи на младото поколение, въвеждайки ги в живота на възрастните?

Детето по природа е пълно с любопитство и иска да знае истината – защото това е най-сигурният начин да се ориентираш в непознатия свят. Тук като правило то се сблъсква с неискреност, обичайна при общуването с децата, когато възрастните поднасят на децата изкривена картина на света.

В училище окончателно му убиват желанието да мисли самостоятелно, след като му натъпчат главата с готови мисли. Заради необоснованото суеверие, че за постигане на реалността са необходими колкото се може повече знания, цялото му време отива за запомняне на стотици разпокъсани, не свързани помежду си, факти. А време за мислене няма.

Знанията, придобити извън рамките на общата картина, губят конкретните си очертания, придобивайки отчужден, абстрактен характер и на преден план излиза количеството зазубрени факти. Информацията, получена по този начин, става не по-малко препятствие за мисленето от нейното отсъствие.

Поставяйки на пиедестал заучаването на разностранни факти и цифри, образователната система се отказа от възпитанието. Като резултат тя формира „психологически робот”, създаден по поръчка на обществото на потреблението за удовлетворяване на неговите конкретни нужди. Той живее само биологично, но емоционално е мъртъв. В него се развиват характерните черти на психопата: неспособност да поставиш себе си на мястото на другия, отсъствие на емпатия/съчувствие, съвест и разкаяние.По думите на американския професор по психология Робърт Хеер, психопатите анализират обкръжението логически, а не емоционално, постоянно,  разработвайки нови начини за манипулация на хората.” Терминът „костюмирана змия”, описва психопата, който не лежи в затвора, а е част от даден управленски екип”. Познат образ, нали?

Своята лепта в разрушаването на връзката с реалния живот внасят и медиите. Свикнали сме съобщения за гибелта на хиляди хора да се сменят от пленителен глас, който, на приятен музикален фон, разказва за достойнствата на дамските превръзки. На екстравагантното поведение на естрадните звезди се отделя много повече внимание, отколкото на най-значимите събития от реалния живот, науката или изкуството.

Ние постепенно губим връзката с чутото и ставаме безучастни към случващото се в света и в резултат към самите себе си. В крайна сметка, ние се превръщаме в стадо, вярващо, че пътят, по който върви, непременно ще го доведе до желаната цел, единствено защото и другите вървят по него. Загубвайки чувството за ценност и уникалност на всеки един от нас, ние превърнахме себе си и своите близки в инструмент за постигане на някакви външни цели, а всички останали - в обекти, оценявани само по изгодата, която може да се извлече от тях.
 
Обществото на „психологическите роботи” се крепи на твърденията на съвременната наука, че светът наподобява механизъм, който може да бъде разбран посредством изследване на отделните му части. Като резултат човек с недоумение и страх стои пред безформената планина от тези части, без да знае какво да прави с нея.

Пътят към дома – светлината в края на тунела

Човекът е част от цялото,което ние  наричаме Вселена… Той усеща себе си, своите мисли и чувства като нещо отделно от целия останал свят, което, само по себе си, е нещо като оптическа измама. Тази илюзия се е превърнала в затвор, ограничавайки ни в света на собствените ни желания и привързаността към тесен кръг хора. Нашата задача е да се освободим от този затвор, разширявайки сферата на своето участие до всяко живо същество, до целия свят в цялото му великолепие.

А. Айнштайн.

Нашето време е последният стадий от преходния период, проточил се четири столетия – време на край и начало, наситено от възможности и опасности.

Ние не можем и по-нататък да вървим по стария път: развитието по предишните правила се изчерпа. От психологическата и икономическата катастрофа може да ни спаси само коренна промяна на отношението ни към света – от принципа да притежаваме към принципа да живеем –  да бъдем.
 
Съвременният човек, живеещ с идеалите на потреблението, не може да разбере духа на общество, което няма да е ориентирано към собствеността и алчността. Само единици са тези, които могат да плуват срещу течението, преодолявайки съпротивата на обкръжението си. А и колко дълго ще имат сили? Значи единственият път е да се променят принципите на обществото. Какъв е начинът да се извърши масова промяна на мирогледа? По мнението на Е.Фром, отношението към света може да се промени ако: ”Ние страдаме и осъзнаваме причините за нашите страдания. Ние разбираме, че за да се освободим от страданията трябва да променим съществуващия начин на живот и да се придържаме към нови норми и правила”.
 
„Висшите принципи на нашите стремежи,- пише Алберт Айнщайн, са: развиването на свободен и отговорен човек, който да може с радост да предостави своите сили в услуга на цялото човечество;…нашето съществуване и нашата дейност придобиват смисъл, само ако са насочени към тази цел и свързаните с нея ценности”. Но такъв преход не може да бъде осъществен чрез революции. За тази цел трябва да се възпита новият човек.

„В какво се изразява ролята на образованието и училището? – продължава гениалният физик, - Те трябва да помогнат на младежта да расте в такава атмосфера, в която  тези фундаментални принципи да станат за нея като въздуха, който дишат. При механичното заучаване това не може да се случи”.

От тук следва, че без коренно преобразуване на образователната система, при което на първо място да се постави възпитанието, а образованието да е негово допълнение. За да може вместо човешки роботи, които да са приставки към машините и компютрите, да се възпитават личности, устремени и способни да съберат заедно всички „парчета” на разбития свят.

 
Нито злото, нито доброто не са предопределени и не се реализират автоматично. Решението се взема от човека. Но ако действаме сами, няма да постигнем успех. Никой от нас не притежава истината и няма достатъчно знания и мъдрост. Никой от нас няма сили и влияние, достатъчни, за да започнат необходимите промени.
 
Само ако обединим усилията си, издигайки се над възгледите, които ни разделят, над навиците и привързаностите, ще можем да започнем движение напред.

Трябва да се вслушаме в зова на сърцето и да търсим пътя към общия дом, за да се обединим с хората, с които заедно ще можем да създадем и развием такова общество, заради което си струва да живеем и да раждаме деца. И тогава, в края на нашия тунел задължително ще заблести светлина.