Теория на страха

Страхът, малкият страх, който ежедневно ни съпътства. Обичаме си страха, той е нашият регулатор.

Страхът ни предпазва от болката. Но и страхът замества болката. Това става неусетно.

Страхът е нещо, което отдавана се преследва. Страхът се преследва още в малките деца. Преследва се от всички.

Най-вече се преследва от смеха.

Но страхът се и насажда. Още в малките деца.

Страхът е необходим – така казват всички.

Да не си кривим душата – всеки иска да се избави от страха (както и всеки иска да вмени страх на другия). Но и всеки уважава страха, който е проявил – той го е предпазил от някоя голяма глупост, която е щял да извърши. Страхът – ангел или дявол?

Страхът пази малкото дете от горещата ютия. Страхът кара ученикът да си пише домашните. Страхът прави човека честен, а не крадец или убиец. Страхът ... ни държи живи. („Живи-непогребани” –  казват в едно село.)

„По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв!”

Не, това не е четиво, което иска да се присмее на страха и по този начин да го унищожи, поне – не този страх. Този страх всеки си го гони сам. Приятелите му го гонят, любимите, роднините... За този страх се е писало много и отношението към него е силно амбивалентно – в зависимост от случая – може да е вреден, а може и да е полезен.

Този страх ще го оставим на мира. В крайна сметка и той ще се изпари заедно с другия – нещо като вторичен ефект. Нещо като екстра.

Всъщност никой няма да се интересува от този страх, когато се запознае с ОНЯ – другия...

„Че колко вида страх има,” би попитал някой? „Страхът си е един!”

Само дето често е скрит зад разни неща и не го забелязваме. Свикнали сме да не го забелязваме. Искаме да не го забелязваме. Прикриваме го със смелост например. А каква смелост е това? Това си е чисто безразсъдство! Но според нас безразсъдството се обяснява с други причини. С глупост, с честолюбие, с егоизъм, с липса на първите седем години... А в основата му си лежи само и единствено страх.

Ние ще говорим за оня страх, който е невидим за нас. Оня страх, който управлява живота ни. Оня страх, който ни прави нещастни. Оня страх, който ражда противоречията и който превръща човека в подвластно на обстоятелствата животно.

---

Някога приисквало ли ви се е да се отървете от всичкия страх, който се таи във вас? Може би ще кажете – „ДА!”, но най-вероятно ще сгрешите. За да поискате такова нещо, трябва първо да знаете какъв страх се таи във вас. А това малцина са го виждали. Защото ние виждаме само страха, който е на повърхността. А онзи, който е отдолу остава незабелязан за нас.

Онзи който лежи зад нашето его, зад нашите прищевки, зад нашите разумни действия – него не го виждаме. Виждаме го само когато... ни заболи стомаха, или сърцето, когато ръцете ни затреперят, когато започнем да заекваме... но дори и тогава не щем да го видим и обясняваме всичко с напрежение, с несправедливост, с малодушие... А нашите сетива крещят „Страх ни е!”, но ние отказваме да ги чуем.

Страх.

Иска ми се да се отърва от всичкия страх, който се е загнездил в мен! От всичкия страх, който ми се вменява! От страха към каквото и да било!

Сетете се за каквото и да било, което всява страх във вас – аз искам да не се страхувам от него! Може би ще ме сметнете за глупак? Може би ще кажете, „Ти искаш да премахнеш предпазните прегради около себе си, тези прегради, които те държат жив, в добро здраве, с чиста душа и с много приятели!”

Но почакайте малко! Нима моите отношения с живота, с Господ, с приятелите ми са изградени само на основата на страха? Нима аз не вярвам в Господ защото и го обичам, а не само се страхувам от него? Нима не обичам приятелите си, живота, себе си? За какво ми е тук страха?

„Е, какво толкова ревеш?” – ще кажат някои – „Човек не живее само в страх! Нормалният човек се страхува всъщност твърде рядко...” Други ще додадат – „Ти искаш да премахнеш един жизненоважен регулатор в човешкия живот! Я си представи, че детето няма страх от горещата ютия. Ами то ще си изгори ръката!”

Каква ръка бе! Нали има чувство за болка. И разум в главата. И памет завидна! А за нормалният човек... спорно е каква част от живота си той прекарва в страх. Аз по-скоро си мисля, че целият живот на нормалния човек минава в страх...

Всъщност, вече можем да започнем търсенето на страха.

Стандартна ситуация едно.

Нападател напредва към противниковата врата с топка в краката. Миг, преди решаващия удар, той я подава на свой съотборник, който оплесква нещата. Гол няма.

Тази ситуация се обяснява със страх у нападателя да поеме отговорност за решаващия удар.

Втора стандартна ситуация – нападател напредва към противниковата врата с топка в краката. Тегли красив шут и не уцелва. А във вратарското поле е пълно с негови съотборници.

Тази ситуация се обяснява с прекалената самоувереност на нападателя. Всъщност тук обясненията може да са много. Може да е просто глупав, може да е бил изморен и да не е оценил правилно ситуацията, може да е безотговорен тип или да има зъб на собствения си отбор.

Факт е, че и в двете ситуации гол няма. Някой нещо е сгрешил, но тъй като сега изследваме нападателя, то сгрешилият ще е той.

Знаете ли, зад всеки един мотив на нападателя да не вкара гол мога да сложа страх. Големи „фокуси” правя – няма що! Измислям си работите както ми падне и после си скалъпвам теория. Да, ама не трябва да забравяме, че щом едно нещо може да съществува в мислите ни, то непременно съществува в реалността, независимо, че още не сме се сблъсквали с него. Щом страхът може да бъде поставен от мен зад безотговорността например, то дори и случаят с нападателя да изглежда изкуствен, някъде по света непременно зад нечия безотговорност стои страх.

Но да караме поред.

Самоувереността – тук има страх от оценката на хората. Ако вземе да подаде, ще го обявят за малодушен, неуверен в себе си, за слабак като цяло и т.н. Целият стадион все пак него гледа в този момент, барабар с треньорското ръководство. А може би сега го гледа и жена му, която наскоро го е обявила за мухльо... Можете да продължите нататък сами, ако искате.

Глупост – това е интересна ситуация. По принцип глупостта си е природен дар. Тук страхът няма нищо общо. Обаче. Какво според вас прави глупав нападател в отбора? Кой според вас би сложил глупак в отбора си, а още повече би го назначил и за нападател? Ако за такава фантастична ситуация все пак има обяснение, то или глупакът се ползва от протекции, което веднага изважда на бял свят страха на треньора от протекциите или самият треньор си го изкарва на ръководството, като вкарва в игра глупаци, което пък вече надхвърля всякакви граници на въображението. (т.е. страхът отива при ръководството)

Изморен нападател – ами защо не е поискал да го сменят? Какво прави, като е изморен толкова напред, че и с топка в краката? Човекът просто го е страх, да си признае, че е изморен и не става за работа. Изнасилва тялото и ума си, но нищо не се получава. Или го е страх, че другите няма да се справят без него. Тук в общи линии ще се съгласите, че страхът лесно се открива, особено ако познаваш нападателя по-отблизо.

Безотговорност – това състояние се доближава по първичност до глупостта. То е сякаш нещо, което няма основа, то е сякаш генетично заложено. Просото човекът не го интересува, това е! Той живее над нещата, встрани от нещата, публика, съотборници, ръководство... те не значат нищо за него! Просто днес нещо не е в настроение и това е достатъчен мотив да не си върши работата като хората. Обаче. Задавате ли си въпроса, защо този човек е безотговорен? Човек не се ражда безотговорен. Той става такъв от страх.

Да, всеобщо схващане е, че е по-лесно да си безотговорен, отколкото отговорен. Отговорността трябва да се изгражда, да се тренира, да се укрепва. А безотговорността е естествено състояние. Само че е точно обратното! Човек има вътрешна необходимост да бъде отговорен. Отговорността е предпоставка за неговата личностна идентификация – не можеш да бъдеш личност без да носиш някаква отговорност. А всеки човек иска да е личност в обществото, в което живее. Неговата отговорност му помага да стане такава. И т.н.

Докато за да израснеш безотговорен са необходими причини и усилия. Усилия много по-големи от тези да се научиш да поемаш отговорност. Безотговорният човек в общи линии винаги бяга от отговорност, защото отговорността не се заключава в това да носиш някаква отговорност в себе си и тази отговорност да нараства с времето, ами просто да бъдеш готов да поемеш отговорност, когато отговорността те нападне.

Да, отговорността е нещо външно. Тя възниква по някакъв начин и започва да търси кой да я поеме. Онези – по-отговорните са по-склонни да го направят. Това е.

Откъдето излиза, че безотговорният човек просто не е готов да поеме отговорност. Той бяга от нея. Приел е този път на бягство за път в живота. А бягството... винаги е обусловено от страх. Е, какъв точно страх е накарал човека да поеме по пътя на безотговорността си е негова лична работа – той трябва да го уточни и да го пребори, ако иска разбира се...

А оня нападател, който е решил да се изгаври със съотборниците си... Ами не е ли било по-смело от негова страна да се изправи срещу тях и да им каже в лицата, че ги мрази, че това-онова, вместо да избира такива завоалирани начини?

Така! Дотук нагласихме нещата.

По-голямата част от вас все още са убедени, че се опитвам да ги преметна. Поставянето на страха зад различните причини за неуспех не беше достатъчно убедително, и да беше убедително пък, в някои от случаите пътя до страха се оказва толкова сложен, че смисълът от премахването му се губи. По-добре да се борите със ситуацията по други пътища - не като търсите страха. Добре, няма лошо, аз имам достатъчно търпение. Надявам се да бъдете търпеливи и вие.

Дотук поне е ясно, че страхът води до неуспех. Е, голямо откритие! Обаче аз твърдя, че зад всеки неуспех се крие страх. А това вече е достатъчен мотив да се опита човек да изкорени страха. А аз внасям и едно уточнение – не да го изкорени, ами да не му дава да се развихри. Да го потуши, докато още не е свършил непоправими бели.

Е, да анализираме сега предходния анализ.

Както се вижда не е лесно да търсиш страха. Т.е. – лесно е, но ако седнеш да го търсиш встрани от ситуацията. От гледната точка на сеирджия. Ей така – за спорт! На чужд гръб. Обаче ако си в самата ситуация… Там работата става дебела.

Как мислите, с какви части от секундата разполага горкият нападател за да разбере: него сега страх ли го е или не го е страх и ако го е страх, как да се пребори с този вреден страх? Да, никак не е лесно животът да минава като кинолента пред очите ти. Т.е., за да преборим страха ни трябва метод, който да усвоим и да можем да реагираме за части от секундата, за да предотвратим нежелания развой на една ситуация.

Там е работата, че ей така докато си седите спокойно и се наслаждавате на спокойствието си и през ум няма да ви мине какви точно страхове таите и да седнете да ги борите. Страхът се осъзнава, когато се сблъскаш с него, а тогава обикновено човек си казва, че вече е късно!

Ето това му е номерът в живота на страха – да ви накара да повярвате, че той е непреодолим. Да ви накара да повярвате, че той действа за ваше добро. Защото сблъска ли се човек със страха и веднага започват едни безкрайни дебати – основателен ли е страхът или неоснователен. И докато вземете решение обикновено времето ви свършва и вземате решение в полза на страха.

 Ще кажете: “Не – в половината от случаите вземаме смело решение.”

Хе! Че това решение е пак в полза на страха. Взето е от страх – значи е грешно. Как да накараш един опак човек да скочи в пропастта? Ами много просто, като започнеш да го убеждаваш, че не може да скочи – той наопаки ще вземе да скочи! Ей тъй, щото го предизвиквате. Така действа и страхът – предизвиква ни да вършим глупости.

Между другото – глупавият нападател едва ли е чак толкова глупав, че да не знае, че е глупав. Всеки малоумник знае, че основната цел във футбола е да вкараш гол в противниковата врата. Ако пък някой малоумник не знае, той просто няма да седне да се мори да играе футбол. А представяте ли си от какви подбуди е воден един човек, който хем знае, че не го бива да свърши някаква работа, хем се захваща с нея? Като например да вкарва голове? Освен със страх от нещо, действията му с нищо друго не могат да се обяснят.

Така. Да продължим нататък....