По принцип е прието да се смята, че в състояние на покой, т.е. когато умът работи на празен ход, мислите си скачат както си искат. Т.е. преходите са чести. Смята се, че главната причина за това са асоциациите. Сещаме се за едно – визуализираме го, оглеждаме го и някой елемент ни кара да се сетим за друго, да го визуализираме и т.н. В общи линии процесът изглежда неуправляем. Все се намира някой преход, който да генерира страх и да пусне енергията му да циркулира из нас и ако не я отработим на момента, а ние рядко имаме възможността да се насладим изцяло на обзелия ни страх и обикновено го потискаме, тя ще се натрупа и ще повлияе на общия ни оптимизъм. Ще започнем да мислим все по-страхливо, и по-страхливо, докато накрая... Е, все пак си има компенсаторни механизми, защото при някои преходи ние генерираме пък оптимизъм. Но, да не се задълбочаваме в тази посока.

Да се опитаме да разберем, доколко наистина е случаен този процес на асоциативно мислене. Все пак, какви точно са тези въображаеми ситуации, които въображението ни непрекъснато генерира? Една част от тях са спомени. Трудно ще си представите нещо, което вече не сте виждали (но не е напълно невъзможно и да си представите). Друга част са реконструкции на спомени, а трета са мечти.

Налита ме да спра до тук, защото числото Три е магическо за нашего брата и по незнайни причини смятаме, че всички се крепи на него. Т.е. като изброяваме, все гледаме да са три неща. Ни повече, ни по-малко. Та, има и четвърта част - програмирани ситуации. Те са нещо, сравнимо само с математиката - никакви емоции, само формули. Да дадем примери, за да стане по-ясно. Спомен е това, че някога в детството ви сте яли бой от съученик в училище. Реконструкция на спомен е, че вие сте набили същия съученик, а мечти е, че нямате заеми за изплащане. Програмираните ситуации са например, че трябва на всяка цена да се задомите, че трябва да нагласите един бидон с кисело зеле в мазата и пр.

Колкото до спомените и мечтите – ясно, в общи линии механизмът при тях е прост – има лоши спомени, които генерират добри мечти. Както и хубави спомени, които генерират хубави мечти – в общи линии, никой няма да седне да си мечтае злото. Интересен е въпросът с реконструкцията на спомените. Забележете, все пак, че при мечтите всичко е наред – там няма неизвестни. Там всяко нещо е статично. Ние сме красиви, умни и силни, а не подлежащи на разкрасяване, на поумняване и на подсилване. При спомените също всичко, уви, е статично. Там битият си е бит, целунатият си е целунат (интересно, че хората рядко си спомнят как са били някого, освен ако не се обвиняват за това). Докато при реконструкциите нещата не са много ясни. При реконструкциите, ние искаме да променим развоя на събитията, но не сме съвсем наясно с промяната на кои елементи ще го направим.

И започва едно разиграване на ситуации.

Сега, преди да ме обвините, че ви занимавам с някакви рядко срещани спомени от детството или от младостта, като например как целият клас ни се е смял или как хубаво са ухаели косите на еди коя си, ще ви припомня, че ние си спомняме не само реални ситуации, но и измислени такива. Примерно – някога си сме планирали да направим еди-какво си. Но не сме успели да го направим. Реалната ситуация се е оказала по-различна от планираната. В спомените си ние запазваме както реалната ситуация, така и планираната. И нищо чудно, след време да си спомним за нашия план и да решим мислено да го преработим.

В спомените ни също така влизат и чутите разкази за случки, в които ние не сме участвали, независимо дали са реални или измислени. В спомените си ние трупаме всичко. Само след миг това, за което си мислим сега, ще е спомен. Това, което сме усетили сега, ще е спомен. Някои твърдят, че ние помним всичко, но ни е трудно да го извадим на бял свят. Кой знае – може и да са прави.

А какво стана с четвъртия тип въображаеми ситуации? Този четвърти тип обикновено сме свикнали да наричаме „мислене”. На работа мислим, как да си свършим работата, извън работа мислим как да си свършим "задълженията" и въобще мисленето е онзи безстрастен процес, в който подреждаме в ума си познати елементи по такъв начин, че да постигнем крайната цел. Ако не стане по един начин, ще променим нещо и ще видим, ако пак не стане – трети начин... и така, докато си изработим някакъв що годе приличен план на действие и не започнем да го прилагаме (със съответния контрол по време на действието, което си е пак мислене). Докато мислим, ще се съгласите, доста често сме принудени да правим преходи и съответно да се страхуваме от последствията им. Но тези неща в общи линии вече ги описахме в началото и дори предложихме един метод за справяне със страха по време на мислене и особено при вземането на решения. А мисленето в крайна сметка е създадено само за това - за вземане на решения.

 

Ако продължите да прилагате предложения от мен метод едно, скоро ще се убедите, че никак не е трудно да свикнете да мислите без да се страхувате. Просто ще свикнете да не мислите за излишни неща, а само за онова, което пряко засяга всекидневния ви график.

Фактически метод едно ще отпадне и на негово място ще се настани един друг – а именно, ще свикнете да преценявате, доколко всяка мисъл, която ви занимава в момента е свързана с преките ви задачи за деня и ако не е – просто ще я отхвърляте.

Излишната мисъл ще започне да създава едно такова неприятно чувство във вас, както е неприятна миризмата на леш, защото страхът се създава именно от излишните мисли. Защо примерно, докато си вършите скучната, отговорна и спешна работа, трябва да се сещате и за това, че никой не ви обича? Нима точно сега му е времето да разсъждавате по този въпрос? Нима точно сега ще седнете да анализирате чепатия си характер? Нима ще успеете за няколко минути да си изработите план, как да станете по-добри? Нищо подобно – просто ще окепазите и работата с която се занимавате в момента, както и ще се разплачете от мъка. Никакво решение няма да ви хрумне, а само ще използвате нервното напрежение, в което ви е хвърлила сегашната ви работа, за да подсилите многократно страха си, че цял живот ще бъдете я стар ерген, я стара мома. Ето това прави излишната мисъл.

Ако постоянствате в тази насока, скоро времето ви ще бъде организирано много по-добре, ще станете способни да поемате много повече задачи и съответно ще спрете да мислите за глупости.

 

Но все пак  Така постепенно ще се превърнете в едни бездушни роботи и ще започнете да се страхувате да не останете без работа. Не в смисъл да не останете безработни, ами просто да не се окажете и за миг без нещо, за което да мислите как да го свършите или как го вършите. Т.е. – ще се страхувате да оставите мозъка си на мира, т.е. – да седнете и да си отдъхнете – да се окажете пред избора как да си починете от това целодневно напрежение. И ще започнете да се страхувате от такива моменти на отпускане, просто защото именно в такива моменти разумът, който е решил да заспи ще пусне така добре задържаните досега от него спомени и мечти на воля.

На сцената ще излезе вятърничавата тройка – Спомени-Реконструирани спомени-Мечти. В практическото отсъствие на разума спомените започват да бълват един след друг, мечтите започват да им дават оценки, а машината за преработване на спомени започва да разиграва сценки….

(Тук, внезапно или не, приключи Съобщение първо. Авторът или тотално беше объркал конците, или беше забравил за какво иде реч или беше твърде зает с друга работа и темата беше започнала да му се струва вече изключително досадна... Но факт е, че той за дълъг период от време спря да пише по нея.
Но не спря да мисли по нея. Дълго и мъчително мислене в свободното за мислене време - твърде оскъдно, между другото. Мъчително мислене, защото в главата му беше останал само бегъл спомен за това, какво бе писал и не можеше да разбере новите идеи, които му идваха относно страха, къде трябваше да бъдат сложени и дали не променяха цялата структура на теорията. В крайна сметка, тврде рядко му оставаше време да мисли за каквото си иска, особено за страха, но мъчителното чувство, за нещо недовършено оставаше - авторът на обичаше да си оставя магарето в калта.
С тази мъка той си и живееше. Той беше свикнал да живее с по някоя мъка под мишница. Твърде добре си живееше, между другото, докато беше спрял да пише по темата...)