Европа, в която имигрантите започнаха да пристигат през 1950-те, все още трепереше от ужас пред Втората световна война и беше изцяло заета с изграждането на институции, които да предотвратят нейното повторение. НАТО беше най-важната от тези институции. ЕС пък беше най-амбициозната. Войната беше предоставила на европейските мислители всички техни морални категории и сравнения. Да се избегне друга такава експлозия означаваше да се прочистят индивидуалните страни в Европа от национализъм, при което „национализмът“ се подразбираше по начин, включващ всички остатъци от расизъм, милитаризъм и културен шовинизъм – но заедно с тях и патриотизъм, гордост и неподходяща конкурентоспособност. Пеенето на националния химн и развяването на националния флаг се превърна в някои страни в поведение, подходящо единствено за скинхедове или футболни хулигани.

Насърчавани от САЩ, които по това време се занимаваха със собствения си расов проблем, европейците започнаха да артикулират един код на „европейски ценности“ като индивидуализъм, демокрация, свобода и човешки права. Тези ценности никога не бяха дефинирани с особена прецизност. И все пак те изглежда позволяваха социално сцепление, и тяхното възприемане съвпадна с шестдесет мирни години.

Европа беше привлекателно място за имигрантите. Но атрактивността и възхищението не са синоними. Османската империя и Китай също разполагаха с известна „сила на привличане“ за западняците от 19 век. Но не техните системи на управление или идеите им относно човешките права бяха нещата, които караха европейците да подписват договори с тях, да се заселват в тях и в края на краищата да разрушат националния им живот. Това стана, защото те бяха богати места, прекалено слаби, за да бъдат в състояние да се погрижат сами за себе си.

ЕС беше замислен не с оглед на имигрантите, но в края на краищата той установи правилата, при които те бяха посрещани. Следвоенна Европа беше изградена върху нетърпимост към нетърпимостта и омаловажаване на националните традиции – една умонагласа, възхвалявана като анти-расизъм и осмивана като политическа коректност. Нашата цел тук не е нито да я защищаваме като форма на здравия разум, нито пък да я отхвърляме като набор от голи фрази. Целта ни е да разберем, първо, какво си е мислела Европа, когато е приемала имигранти в такова количество – нещо, което тя не би направила в който и да било предишен исторически момент – и, второ, какви са причините, поради които тя се отнасяше към имигрантите по онзи твърде често наивен и прекалено доброжелателен начин, по който го правеше.

Следвоенните европейци се държаха по такъв начин, сякаш ничия култура не е по-добра от някоя друга. През 1996, холандският кабинет считаше, че „дебатът за мулти-културността трябва да се води, изхождайки от принципа, че културите имат една и съща ценност.“ Държавата ще се занимава с въпросите на имиграцията и етническата принадлежност, изхождайки от скрупульозна неутралност, подпомагана от един набор от „универсални ценности“, по общо мнение принадлежащи към всички култури. Изглеждаше неуместно имигрантите да бъдат принуждавани – или дори убеждавани – да се присъединят към старите националистически лоялности, с които самите европейци се разделяха. „Няма да занимаваме турските деца с окупацията, нали?“, попита един холандски администратор по време на една дискусия относно образованието.

Но това, че се преселваха в Европа, не означаваше, че имигрантите приемаха, разбираха или дори забелязваха европейския проект да се изостави „историята, написана с кървави букви“. Напротив, много имигранти, както и много внуци и правнуци на имигранти, смятаха за свой дълг да крещят от покривите желанието си за палестинска държава, кюрдска родина или ислямистки Алжир. Те поддържаха живи мечтите за културна, национална или дори расова слава, които се намираха далеч отвъд европейското разбиране.

В името на либералния универсализъм, много от законите и обичаите, които бяха сплотявали европейските общества, бяха изхвърлени през прозореца. Толерантността се превърна в по-висок приоритет от всички традиционни грижи на държавата и обществото – ред, свобода, коректност и рационалност – и започна да се цени по-високо от тях. Но през последните години европейската идеология на неутралността започна да се огъва под тежестта на масовата имиграция и се превърна в източник не на сила, а на това, което Алсана, безпътната бенгалска домакиня от Бели зъби на Зейди Смит, нарича „изкуствени глупости“. 

Понятието „политическа коректност“ беше заимствано от американските политически дебати, за да се опишат изкривяванията на логиката, които европейският универсализъм изискваше. Никой не харесва особено много този израз. […] Политическата коректност често е нелепа. В Холандия например имаше една кампания срещу Зварте Пит, саждено-черният приятел на Дядо Коледа, който слага непослушните деца в торба и ги носи в Испания. В средна Англия, в обществените сгради на градчето Дъдли бяха забранени определени детски играчки и изображения, след като една служителка-мюсюлманка се оплакала заради това, че на бюрото й имало картинка на Прасчо (прасенцето от сериите за мечо Пух). Такива истории отдавна вече са част от стандартния арсенал на консервативните медии – някои от тях са верни, други повече или по-малко измислени. И все пак, дори когато политическата коректност демонстрираше склонност към авторитарни ексцеси, нейните самомнителни представители напомняха по-скоро за оперетни герои, отколкото за сталинистки палачи.

И въпреки това, към края на века имиграцията се превърна в тема, при която дори мекото несъгласие със статуквото можеше да бъде посрещнато с тежки обвинения. Диапазонът на мненията, които човек можеше да изрази по въпросите на имиграцията и етническия произход беше драстично стеснен, без всякакво съмнение. Дали това стесняване беше нещо, до което европейската публика се беше изкачила или изпаднала? Убедени ли бяха хората или просто принудени? Дали това беше придобиване на маниери или загуба на свободи? Прокарването на тази граница винаги е било тежка задача.

***

С течение на времето идеологията на толерантността се промени по два начина. Първо, тя се разшири. Категориите хора, имащи право на защита срещу нетолерантност, се увеличаваха, а онова, което се считаше за нарушение на толерантността, стана нещо произволно и трудно определимо. В т. нар. „разследване Макфърсън“, възложено от британското вътрешно министерство по повод на ужасното, неразкрито убийство на чернокожия лондончанин Стивън Лоурънс, един расистки инцидент беше дефиниран като „всеки инцидент, който се възприема като расистки от страна на жертвата или друго лице“. Тази дефиниция стана работна норма в множество европейски страни.

Второ, идеологията се втвърди. Тя разви истинска власт за принуда, отчасти защото беше кодирана чрез закона, а отчасти и защото неправителствените групи функционираха като частни правоохранителни органи. Нарушенията против идеологията на толерантността сега вече водеха не само до критика и обществено порицание, но и до възможност за загуба на средства за препитание и среща с властите.

Там където тези две тенденции – разширяването и втвърдяването – си взаимодействаха, резултатът беше наказание за поведение, което съвсем доскоро би се считало за напълно нормално. Гей-правата бяха най-крайният резултат. През 2006 една семейна двойка християнски евангелисти във Великобритания бяха разпитвани в продължение на 80 минути от полицията, по подозрение, че литературата, която разпространяват, демонстрирала „потенциално хомофобни поведения“; един 63-годишен лутерански проповедник в Швеция беше осъден на един месец затвор за това, че е цитирал неодобрението на хомосексуалността, което се съдържа в Библията; а Кристиян Ванест, член на френското Национално събрание, който беше казал, че намира „хетеросексуалността за по-висша от хомосексуалността на едно морално ниво“, се превърна в първия французин, осъден за хомофобия.

По въпросите на расата и имиграцията правилата бяха променени почти също толкова бързо. През 1984 Рей Ханифорд, директор на едно етнически смесено училище в Брадфорд, публикува статия, в която атакува онова, което сам наричаше „лобито на расовите отношения“. Той твърдеше – много подобно на начина, по който го беше направил американският социолог (а по-късно сенатор) Даниел Патрик Мойнихан, в доклада сиНегърското семейство (1965) – че активистките правителствени политики биха могли да причинят вреда на малцинствата, в чиято помощ са насочени. Пренебрежението, безразличието и враждебността не биха могли да обяснят всички неуспехи на пакистанските и западноиндийските (карибски) ученици, писа Ханифорд. Тъй като те трябва да се свикват с британския стил на учене, програмите, насърчаващи ги да се гордеят с родните си култури – онова, което днес ние бихме нарекли „мултикултурализъм“ – биха могли да им попречат в училище и да ги сегрегират още повече от обществото. Ханифорд се оказа прав. Но това, че беше прав, да не говорим за това, че беше обичан много силно от учениците от всякакъв етнически произход, не му попречи да изгуби работата си за известно време.

През 1990 френското Национално събрание прекоси една нова граница. В интерес на потискането на „всички расистки, антисемитски и ксенофобски действия“, то прокара един закон, предложен от депутата Жан-Клод Гейсо, който премахна някои исторически гаранции за свободата на пресата. Законът Гейсо криминализираше не само някои действия, но също и убеждения, по-точно отричането на (или омаловажаването на сериозността) на нацисткия Холокост. Няколко страни скоро последваха този пример. След като законът на Гейсо беше веднъж прокаран, стана много трудно да се направи нещо сериозно против една безкрайна поредица от криминализации на различните мнения. В края на краищата, историческите епизоди, на които се основаваше желанието на различни групи от потърпевши да наложат една официално санкционирана истина – арменският геноцид, колониализмът, търговията с роби – бяха не по-малко реални от Холокоста.

Законът Гейсо беше призован към живот в името на защитата на една парцалена кукла. Той беше насочен против популизма и фашизма от 1930-те, които отдавна вече бяха дискредитирани и ограничени до малки групи от маниаци. Проблемите на 21-ви век (имиграция, ислямизъм, банкрут на социалните държави, финансова паника, както и усещането, че всеки трябва да се спасява сам, с което живееха хората от консумеристките общества) бяха обаче по-различни. Налице бяха нови екстремисти и мнозина бяха склонни да не вземат на сериозно една законодателна система, фокусираща се върху злините отпреди 75 години. Всяко ново официално признаване на нечии исторически претенции водеше до създаването на все по-нови „морални лобита“, както те се наричат във Франция, които преследваха целите си с все по-голямо упорство, във все по-централни области от обществения живот. Сериозни заплахи можеха да се появят, докато Европа държеше под наблюдение една сбирка от застаряващи „фашистки“ палячовци. И те действително се появиха.

***

В трите десетилетия, които предшестваха финансовата криза от 2008, по причини, свързани с глобализацията и технологическите промени, властта премина от ръцете на правителствата в ръцете на различни частни групи. Този преход беше част от духа на епохата. Той протичаше при всички политически партии, в области вариращи от дипломация (помислете за Боно и помощта за развиващите се страни) до ограничаването на определени жилищни зони (помислете за разпространението на „оградените общности“ със собствени варианти на частно право). В бизнеса на толерантността и расовите отношения неправителствените организации също иззеха определени много важни правителствени функции и се размножиха до положение, при което, на френски, те просто биват наричани les associations.

Вдъхновеното от комунистите Движение против расизма и за приятелство между хората (MRAP), например, което беше създадено във Франция през 1949 за борба против расизма и антисемитизма, започна да играе през следващите десетилетия една напълно различна роля. През 2002 г. журналистката Ориана Фалачи написа в миланския ежедневник Corriere dellaSera един подстрекателски отговор срещу атаките на Световния търговски център. Когато беше публикуван под формата на книга, със заглавие Яростта и гордостта, той стана една от най-продаваните не-белетристични книги в Европа. MRAP заведе дело срещу нея според законите за подстрекателство към расова омраза и се опита да блокира публикуването на книгата.

Действително, в книгата на Фалачи имаше расизъм. „Благодаря на Бога“, писа тя в една забележка под линия, „никога не съм си имала работа с някой арабски мъж. По мое мнение, у арабските мъже има нещо, което е отблъскващо за всяка жена с добър вкус.“ Но тя беше атакувана за далеч повече неща. Едно от мненията, които бяха оскърбили MRAP, например, беше: „Всеки теолог може да ви каже, че коранът одобрява лъжите, клеветите и лицемерието в защита на вярата.“ Друг беше, че „радикалните мюсюлмани са „навсякъде, и най-твърдите от тях живеят сред нас.“ Макар и подлежащи на дискусия, това бяха твърдения, които биха могли да бъдат защищавани.

Процесът, повдигнат от MRAP, беше започнат като част от една кампания срещу „ислямофобията“ – един неологизъм, който се дочуваше често в месеците след 11 септември. Той заплашваше да премахне различието между критика на малцинствата, основаваща се на нетолерантност – и критика срещу което и да е малцинство по каквито и да е причини. С това се заплашваше да се разшири фактическата цензура, която вече съществуваше по расовите въпроси, до въпроси, стигащи до религията и отвъд нея – чак до политически актове, извършени в името на религията. Европейските закони в подкрепа на толерантността започваха да работят в полза на нетолерантните. 

Аферата Финкелкраут, която се разрази във Франция в дните след националните бунтове в гетата от 2005, беше друга повратна точка в този процес. Тя показа, че, за да се предизвика гнева на „анти-расисткия“ истеблишмънт, вече нямаше нужда да се демонстрира дори и следа от расизъм. Философът Ален Финкелкраут беше дал интервю на израелския вестникХаарец, в което се разграничаваше от преобладаващото мнение, че бунтовете са били „въстание“ срещу социалните условия. Финкелкраут посочи, че това не е начинът, по който самите бунтовници го описват. В тяхната рап-лирика и в лозунгите им против Франция и Френското, мнозина от тях бяха описали делата си по етно-религиозен начин. „Представете си за момент, че те бяха бели, както в Росток, Германия“, добави той. „Тозчас всички биха казали: ‚Фашизмът няма да бъде толериран‘“. Финкелкраут също подложи на съмнение логиката, според която съвременното изключване на имигрантите било част от колониалните условия. „Добре“, каза той, „но човек не трябва да забравя, че интеграцията на арабските работници във Франция по времето на колониалното управление беше много по-лесна.“

Финкелкраут е сдържан човек с меки маниери и е прекарал по-голямата част от кариерата си в занимание с етическите проблеми, които възникват от тоталитарното насилие. Когато обаче LeMonde писа за интервюто и представи откъси от него, той беше подложен на силна клеветническа кампания. Списанието NouvelObservateur го нарече „нео-реакционер“. Едно писмо до ежедневника Libération сравняваше Финкелкраут с функционер от фашисткия Национален Фронт на Жан-Мари льо Пен. Всичко това са нормални, ако и силно неприятни, аспекти от обществения дебат във Франция. Онова, което направи аферата толкова мрачна обаче, бяха нейните юридически последствия. MRAP обяви намеренията си да съди Финкелкраут, заедно с Елен Кариер Д’анкос, членка на Френската академия, заради някои нейни твърде прибързани изказвания по повод на бунтовете (че те били свързани с полигамните начини на живот, практикувани от мюсюлманските имигранти), за подстрекаване към расова омраза.

Това, че MRAP се отказа от заплахите си само дни след като беше ги отправило, указваше, че те не са имали особени шансове пред съда. Но това е дребно утешение. Никой вече не смяташе, че това би възпряло по някакъв начин рутинното юридическо сплашване на всеки френски интелектуалец или обикновен гражданин, опитващ се да представи някакво по-различно мнение относно най-тежкия социален проблем във Франция.

***

Политическото обезпечаване на толерантността не притежаваше вътрешни граници, нито пък някаква очевидна логика. Дали „етническата гордост“ беше добродетел, а „национализмът“ – болест? Защо изведнъж беше станало незаконно да се задават въпроси, които се считаха за задължение на всеки гражданин само допреди десет години? Ерудирани философи на толерантността като Юрген Хабермас може би бяха в състояние да разплетат подобни въпроси и да направят подходящите разграничения. Политическите елити можеха да ги разрешат чрез постановления. Но те оставяха човека със среден интелект и социален статус с усещането за объркване и безправие. Една демокрация не може да толерира дълго време система, в която е необходимо човек да има научна степен в областта на социологията или висока държавна позиция, за да бъде в състояние да изрази и най-слабо съмнение по отношение на пътя, по който върви страната му.

Добродетелите на мултикултурната ера бяха елитарни добродетели. Британският социолог Джоф Денч предполагаше, със сериозни основания, че предпочитането на елитите е било голяма част от смисъла на мултикултурализма. Конфликтите в една развиваща се меритокрация, отбелязва той „вероятно могат да бъдат управлявани по-лесно там, където има групи, чиято принадлежност към нацията е неясна, които са много зависими от поддръжката на елитите и чието присъствие разпространява сред масите етноцентрични отговори, които след това могат да бъдат използвани срещу самите тях. Едно общество, обвързано с представата за меритокрацията, може би се нуждае от малцинства в особена степен.“

И така имиграцията се превръщаше все повече и повече в основа на цялата европейска политика, а не само на имиграционната политика. Това беше една от големите разлики между предизвикателствата пред Европа и подобните предизвикателства в САЩ. В САЩ имаше „расов проблем“ и „имиграционен проблем“, като двете неща не винаги имаха много общо едно с друго. В Европа, имиграционният проблем беше същевременно и расов проблем. И така, обявяването на имиграцията за успех и за „обогатяване“ се превърна в единствено възможното мнение. Да се смята имиграцията за провал означаваше човек да разкрие себе си като расист; да се изказват опасения по повод на имиграцията означаваше да се признаят расистки склонности. Философът Пиер-Андре Тагиеф създаде понятието „имиграционизъм“, за да опише идеологията, според която имиграцията е „както нещо добро, така и нещо неизбежно“. Реалните дискусии относно „разнообразието“ на европейското общество, и дали това е нещо добро или лошо, бяха прекратени почти напълно.

Разнообразието описваше както една социологическа реалност (наоколо имаше повече хора, изглеждащи като чужденци), така и една идеология (наоколо трябва да има повече хора, които изглеждат като чужденци). Идеологията се намираше в перфектно съгласие с идеята за неутралността на културите, възприета от строителите на европейския идеал. Разнообразието обаче никога не можеше да бъде един стабилен или неутрален идеал, защото европейците не знаеха достатъчно за другите култури, така че да го направят нещо такова. И докато европейците бяха в състояние да отхвърлят собствените си предразсъдъци, то предразсъдъците на другите етнически групи бяха, напълно естествено, невидими за тях. В сърцевината на европейския универсализъм се намираше европейският провинциализъм.

Европейците, които считаха църквите за домове на глупостта, сексизма и суеверието, не знаеха достатъчно за джамиите или ашрамите, за да бъдат в състояние да оформят собствено мнение, и ги оставиха без надзор. Те изоставиха старите и много осмивани уроци на националната школа относно „нашите предшественици, галите“, но възприеха с детинска наивност новите лекции за добродетелите на другите култури, както и за справедливостта и благородството на някои екзотични политически каузи. Имигрантите можеха да се наслаждават на определени удобни предразсъдъци и митове, за поддържането на които местните хора биха били наказвани, прогонвани или хвърлени в затвора. По същество, разнообразието означаваше преобръщане с главата надолу на някои стари, добре познати йерархии.

Европейската обзетост от „каузите“ на третия свят беше функция от новия, основаващ се на вина, морален ред. Имигрантите и техните деца разполагаха със свободата да изразяват политически желанията си като народ по начин, с който местните европейци не разполагаха. Намръщената цензура беше винаги готова да се намеси в работите на всички европейци, които биха се осмелили и на най-слабата форма на носталгична буфонада, като например онази на британската Партия на независимостта, която не защищаваше нищо по-радикално от идеята за изтегляне на Великобритания от Европейския Съюз. Единствените национални претенции, които можеха да бъдат отправени без да предизвикат обвинения в национализъм, расизъм или ксенофобия, бяха онези на чужденците.

Там, където то се докосваше до имиграцията, в сърцето на разнообразието имаше нещо много нелогично. Ако разнообразието „обогатяваше“ и „подсилваше“ нациите толкова много, колкото се твърдеше от всички, то защо тогава би било необходимо за която и да било държава да се опитва да интегрира чужденците в по-широкото общество? Та това би означавало да се намали ценният национален фонд от разнообразие. В този смисъл етиопците са за това да обслужват с етиопска храна и да подпомагат хвалбите на училищното ръководство от предградието, че „нашите ученици говорят 170 различни езици“ – а не да получават работа като маркетингови мениджъри или зъболекари. Или може би за разнообразието се предвиждаше да си остане – чрез имиграцията – постоянно под ръка? Никоя европейска общественост не желаеше това. Така че европейските лидери защищаваха масовата имиграция на един дъх, твърдейки, че тя ще направи страните им по-различни (чрез разнообразието), за да твърдят на следващия дъх, че тя ще ги остави непроменени (чрез интеграцията).

Разнообразието спечели най-искрено одобрение на нивото на консумеризма – предимно в сферите на кулинарията и модата. През 1950-те и 1960-те, преди имигрантите да бяха променили европейската култура по някакъв сериозен начин, европейците им бяха благодарни за нещата, които те донесоха със себе си – от хашиша до баба гануш (вид кьопоолу, бел. пр.). Но от ранните шестдесет години насам, имиграцията все по-малко засягаше търговските артикули, а все повече – основните структури на обществото – социалната система, благоденствието на важни индустрии, принципите на правата, които управляваха взаимодействията между различните индивиди. Странно, но докато имиграцията постепенно започна да променя Европа и нейното икономическо и културно ядро, политическият речник си остана същият, както и по времето, когато имиграцията беше само един незначителен феномен. Хората продължаваха да говорят за ресторанти.

***

Неевропейските имигранти може и да не са били за завиждане от социаликономическа гледна точка, но те бяха за завиждане от една екзистенциална такава. Те бяха по-готини. Те бяха аристократи на идентичността. Това беше посланието не един очарователен вестник,Гринго, който беше основан в силно имигрантските предградия на Стокхолм. Гетоизираните svartkalle – „черни глави“, на шведски сленг – бяха редовно потискани и разграничавани. Но по страниците на Гринго етническите шведи бяха снизходително наричани Svennar, „Свените“, много подобно на начина, по който в сленга на американското гето белите хора бяха наричани „Чък“. Местните шведи бяха невежи хора, които вероятно не знаеха как да танцуват. Всеки брой носеше мотото „Най-шведският вестник в Швеция“. Главният редактор, Занияр Адами, понякога казваше, че проектът на вестника е да създаде нова шведска национална идентичност. Това вероятно означаваше тя да бъде освободена от мъртвата тежест на старата такава.

Демографската революция в Европа беше защищавана в продължение на дълго време като средство за преливане на млади хора отвън. Но от колко млади хора се нуждаеше Европа? И за какво точно? Дали за постигане на измерима ефективност? Или за да се придаде тръпка на динамизъм на едно общество, твърде старо и уморено, за да може само да си предостави подобни неща? Еротичната биография на швейцарката Корина Хофман Бялата масаи – която описва как, по време на едно пътуване до Кения, тя се влюбва в млад мъж от местното племе и, омагьосана, решава да напусне живота в Швейцария – отразява не само личните предпочитания на Хофман, а и на целия немскоезичен свят. Книгата се продаде в 4 милиона екземпляра и в продължение на няколко години се намираше в списъците на немскоезичните бестселъри.

Европейците започнаха да се чувстват незначителни и дребни, грозни и асексуални. Брилянтните романи на Мишел Юелбек, които разглеждат тези тревоги в изключителни детайли, се продават в милиони екземпляри по цяла Европа. Главният герой от Атомизиран(1998), например, описва културните страхове и сексуална несигурност, които изпитва, докато преподава френска класика на един съставен предимно от имигранти клас в някакво училище от парижките предградия. Никой не се интересува от Пруст, а момичето, в което той се влюбва, си мечтае за един африкански ученик-мачо („този павиан“, в описанието на разказвача), изпълнен с презрение към него. Учителят на Юелбек започва да подозира, че високата европейска култура, която той преподава, е безполезна: „Какво е някакъв си банкер, някакъв министър или мениджър, в сравнение с някой актьор или рок-звезда? Финансово, сексуално и във всяко друго отношение един лузър. Стратегиите на различието, толкова фино описани от Пруст, вече нямат ни най-малък смисъл … Той е бил … един от последните европейци. Онова, което е писал, вече няма каквато и да било връзка с реалността.“

В наше време за хората от запада вече е станало нещо като втора природа да приемат, че всяко познато, традиционно и западно нещо трябва да се отхвърля; и че всичко, което причинява неудобство и е чуждо, трябва да се защищава. Така например през 2006, Надя Евейда, стюардеса в British Airways, беше отстранена от работа за това, че е носела кръст, макар че авиолинията разрешава на мюсюлманските си служителки да носят забрадки. (След няколко дни на вестникарски шум авиолинията отстъпи и я назначи отново).

Германският юрист Удо ди Фабио предупреди през 2005, че езикът на мултикултурализма и разнообразието „отваря вратите за едно ново средновековие, в което модел е не човешкият индивид, а хармоничният ред вътре в групите“. И че начинът, по който групите биват подреждани, много често оставя местните хора с чувството, че те са граждани от втора ръка. Според един официален доклад на британското правителство от 2008 г., „за белите хора е по-малко вероятно да вярват в това, че могат да повлияят върху решенията на местно ниво, отколкото това е вероятно за малцинствените етнически групи (37 процента срещу 45 процента). Същото се отнася и до решения, засягащи Великобритания като цяло (19 процента срещу 31 процента). Относителният песимизъм на белите хора относно упражняването на правата им може би ще ни се стори странен, но разбира се, той не е такъв. Той отразява увереността, че техните аспирации не са реалната тема на британската политика.

Посланието, че мнозинствата също имат потребности, често се посреща с неприязън. Басам Тиби, един немски социолог от сирийски поризход, смята, че немската култура трябва да се разбира като главна, или водеща, култура (Leitkultur) в немското многокултурно общество. Тиби беше многократно осмиван за твърдението, че Бетовен и Томас Ман заслужават една по-голяма роля при оформянето на националното съзнание от чуждите гласове.

Гордън Браун предложи на сънародниците си да бъдат по-открити относно ценностите и обичаите, които всеки в обществото би трябвало да уважава, независимо от произхода си. Но за такова предложение вече е малко късно. Старите, основаващи се на религията култури на Европа, изпълняваха именно функцията, която описва Браун, докато през 1960-те и 1970-те те бяха поставени под въпрос, в името на личната свобода, а после отхвърлени, през 1980-те и 1990-те, в името на повече доброжелателност към малцинствата. Как може Браун да очаква сега от имигрантите и техните деца да помогнат за съживяването на една култура, за която местните хора и техните деца не са направили нищо повече, освен да й се надсмиват?

		Кристофър Колдуел
		Кристофър Колдуел е американски журналист и главен редактор на TheWeekly Standard, както и редовен сътрудник на Financial Times и Slate.