- Не.. звучи ми тривиално. Не може да го кръстиш така, това не е някоя от скучните ти песни писани за предишните ти жени. Това съм аз и ако ще ми посвещаваш песен..

- Ако ще ти посвещавам, мисля,че аз ще го направя, не ти да посвещаваш твоя песен от мое име на себе си.

- Объркваш ме.. ама си и ти…

- Именно аз съм. – рече той. -Аз поне знам какво съм, що се отнася до теб, бас държа, че не знаеш какво си, а камо ли какво искаш. Започвам да вярвам в онази приказка за жените..

Тя не отговори. Нацупи се и се навря в прекалено светлия ъгъл. Щеше й се да е тъмен и да потъне нейде…

- Ще ти се да се скриеш и да потънеш вдън земя.. мда…

- Ти не можеш? Не можеш да ме познаваш толкова добре! Не можеш да знаеш отговорите на всичко!

- Е.. не се сърди де.. голяма работа станало.. Все едно да ми се сърдиш, че съм се родил на 21 вместо на 22.. И не те познавам, наистина.

„ Всъщност дори не съм сигурен искам ли да те познавам.. нищо ново не ми показваш“– но това й го спести.

- Какво искаш да кажеш?

- Нищо, остави.

- Да.. да оставя.. все така казваш, ето че и ти казваш на нещо нищо, а то не може да е нищо, щом е нещо.

Главата го заболя. И на него му бе омръзнало да знае всички отговори.

Омръзнаха му собствените му песни, омръзнаха му жените, омръзнаха му всички лицемерни нагаждачки и това,че изискваха от него да им посвещава песни.

Чувстваше се все по-фалшив, фалшивеше със всяка следваща песен и всяка следваща песен и жена беше по-празноглава от предната..

Погледът му се отнесе някъде през времето, върна се в моментите, когато бе дете, когато порасна, когато постепенно изкачваше стълбицата на известността и се запита: „Къде по-дяволите се скъса нишката?

Къде свърши истинското, цветното красивото.. детското.. и как се стигна до тук.. да седи в тази стая с…“

Огледа се.

Всъщност тази, поредната, я нямаше, беше си заминала обидена от отношението му. Може би все пак тя бе човек.

Този път не можа да издържи.. както не издържаха всички, както и всички останали тя си замина, решена да намери, този, който ще заиграе по нейната свирка, които няма да я накара да се потруди за любовта му.. който щеше да й робува в желанието си той да постигне нейната любов.

Може би именно там бе грешката й.. или неговата.

И двамата се залъгваха.

Той-че ще я накара да се поизпоти, а тя - в сигурността си, че е всесилна и ще накара него да се изпоти.. все пак нали ще й посвети песен?!

Облегна се назад и посегна към чашата поставена на огледално чистата стъклена масичка. Поднесе я към устните си, но вместо да отпие направи отвратена гримаса. “Вкиснало се е. и то като шибаният ми живот“

Не можеше да запрати проклетата чаша към стената, макар да му се прииска в един миг.

Педантичността му към чистотата надделя. Все пак трябваше да признае пред себе си, че не е чак толкова освободен, както му се иска.

Макар да бе почти лишен от съчувствие и разбиране, това му качество бе породено от скуката, която изпитваше и от това, че той самият си ставаше скучен.

В такива моменти все се сещаше за Наталия. Колко бе разхвърляна тя, как не се поддаваше и на най-малкото чуждо влияние, колко по-твърда бе от всички мъже, които познаваше, да не говорим за жените.. и която не харесваше музиката му..

Която не пожела и дума да се отвори за песен посветена на нея.

След концерта снощи получи букетче от нарциси, а картичката гласеше – „Поздравления, скучният ти концерт този път бе цветно скучен.“

Какво можеше да означава това?

Какво друго.. след толкова време явно е решила да посети поне един негов концерт.. Очакваше следващата й стъпка, макар да не смееше да я предвиди.

Отдавна бе заличил Натали от съзнанието си, тя бе единствената, която не му повярва, тя бе тази, която го унижаваше и му се присмиваше, тя бе тази, която предпочиташе да действа, вместо да пее, пеенето за нея бе лигавня.

Не му се искаше да го признае, но това й мнение за музиката му го преследваше и той се стремеше да й докаже, че греши, макар и да знаеше,че тя няма да прослуша и една негова нота.

Той я беше забравил, нея, Натали.. но нарцисите от снощи.. не можеше да са от нея..

Стана и си наля от нова бутилка вино.. не забрави да подложи чиста бяла кърпа под чашата. Масата не бе от обикновено стъкло, това бе рядък кристал.

Дочу тих шум.. радиото. Звучеше.. по дяволите звучеше негова песен.

Отново му се прищя да счупи нещо.

С присъщата си самоувереност заряза виното и отиде да пуши в тоалетната, единственото място, където си позволяваше да оцапа.. изсмя се тихо на себе си и глупавите си мисли.

Натали потъна в цигарения дим, потънаха и всичките му жени, потъна всичко. Запъти се към банята,за да си удари душ. Случайно видя по пръстите си следи от червило. Искаше да изтрие всяка следа, но напълно бе наясно, че вътре сърцето не се поддава на особено почистване.. беше време или да иде на психолог, или да си намери разхвърлян/а съквартирант/ка.

Познанията му по психология бяха прекалено добри и знаеше какво щеше да го посъветват.

Многото пари не го научиха на разхищение, продължаваше да ги харчи само за необходими неща, дисциплината го бе запазила, знаеше, че ще го съхрани и за напред. Но му бе време за почивка.

В този момент се звънна.

На вратата беше тя! Натали, не я беше виждал, бе много, много променена, но със сърцето си усети..

Беше с една жена и още с прекрачването на прага се изплю на пода и най-нагло се усмихна.

В първия момент му причерня.. а после..

- А аз дори за миг си помислих,че ще ми е нужна терапия.

- Да ти представя приятелката си. Споделяме си всичко..

- Наистина ли?! Всичко?

Последва многозначителна усмивка.

- Идваме да те поканим на сватба. И да те поздравя за концерта.

- Защо сега? – недоумяваше той.

- Защото си готов да ти отговоря.

- Но аз нищо не съм те попитал.

- Достатъчно е, че питаш себе си. – рече Натали.

- Но от къде може да знаеш всички отговори!

- Не съм ти отговорила на последния въпрос.

- Какъв съм аз, че… - смотолеви той.

- Ти си гей.