СБОГОМ,    РОДОПИ!

Сбогом, стогодишни борове! Сбогом, пъстроцветни поляни! Сбогом, Родопи! Сбогом, планински гарвани! Сбогом, пътеки! Сбогом, пастири непознати! Сбогом, ти най-високия от всички, връх „Снежанка”! Сбогом!

Настъпи момента да извървя обратния път, който обаче не е път назад към отминалото време, а просто пътят към дома, морето и гларусите. Потегляйки, усещам тялото си леко и подвижно като на планинска коза, душата си чиста и нежно галеща света около мен като планински поток, а главата и сърцето си – натежали от спомени и чувства като плодно дърво.

Вече не съм същата. Дълбоко в мен бе настъпила промяна, но все още беше твърде рано, за да осъзная каква точно. И ако на отиване не знаех къде и как ще ме отведе пътят, то сега знам – познато до отегчение, съдържащо и болката и радостта, както още покоят и тревогата – мястото, наречено мой дом.

Но при все това, ме гъделичкаше едно приятно чувство за всичко, което ме очаква както по пътя, така и в края му.

И ето го последния сигнал – семафорът светна зелено, чу се пронизителен звук от свирка. Змеят изпусна парата и закрачи бавно, следвайки стъпките на своя създател. Трак – трак – трак...

От коридора на вагона се разнесе женски умоляващ глас:

- Няма ли да тичаш с влака?! Хайде, тичай, тичай! Така се прави... – поясни тя и продължи – Тичай, моля те, тичай! Тичай, тичай...

- Ту – ту ууу... – в отговор на молитвата и изсвири влакът.

Една баба се прекръсти, по-младата до нея се усмихна добродушно. На ум аз отроних „амин”, а войникът подпря глава с ръката си към прозореца и заспа.

Трак – трак – трак. Родопите изчезнаха завинаги от погледа ми. А дори и да се случеше да ги посетя отново някой ден, едва ли щях да ги видя по същия начин, едва ли...

В корема на змея беше смазващо горещо, задушно и мръсно. А през открехнатите прозорци в купето нахлуваха семена от глухарчета, насекоми и още прах, и нажежен въздух.

- Дядо! Дядо, виж гробище! – детско гласче изпищя в коридора.

- Да, Тисе, село... – отвърна той.

- Не, дядо, гробище! – поправи го недоволно момиченцето.

- Да, дядовото, село. Село е... – настояваше мъжът.

- Не, дядо, - ядоса се детето – Това беше гробище!

Трак – трак – трак.

На мен ми се прииска битника с китарата да е тук. Онзи, дето тихичко погалваше струните ей там отзад в автобуса, който ни отне от прегръдките на Родопите. Но... Останах си с утешението, че поне нося спомена за него, и та успях макар и за миг да се почувствам по-малко самотна. За миг...

Излязох да изпуша една цигара в коридора. Зареяла поглед през прозореца, изведнъж дочувам сърдит мъжки глас, който прозвуча достатъчно силно, за да ми привлече вниманието:

- Я, стига тръска тази пепел!

Обърнах се да го погледна и разбрах, че отправя забележката си към мен. Най-учтиво му отвърнах:

- Извинявайте!

- Какво ще ми се извиняваш! Стига пуши! Този вагон и без друго не е за пушачи... – и явно все още беше достатъчно доволен от себе си, защото продължи – Веднъж те погледнах, втори път... Аааа...

- Така ли?! – изненадах се аз – Не видях, не съм поглеждала към Вас.

- Какво ще ме гледаш?! – още по-сърдито изрева той.

Тогава аз се обърнах цялата към него, огледах го и констатирах:

- Да, така е... Ти не си и за гледане.

И изглежда, че беше съгласен с мен, защото веднага се скри в купето си.

А в съседното на нашето се вихреше друг скандал, само че между кондуктора и пътниците, които протестираха, че дават толкова пари, а не стига мръсотията, ами и прозорците не се отварят. В последна сметка се оказа, че всички са жертви и никой нищо не може да направи. И ето какво прави горещината с хората – разгорещява още повече техните страсти.

А ето пък че и змеят огладня. Нададе писък и спря. Бабата се прекръсти и заедно с другата си тръгнаха. Войникът пък го извикаха на карти. И отново свирка, пара и трак – трак – трак. Ту – ту ууу!

Провериха ни билетите. Предложиха ни пиене, хапване и вестници. Войникът се завърна.

- Как е? – попитах го аз.

- Към купон – отвърна ми той, ама някак си уморено и побърза да извади тубичка с разтворими витамини и аналгин. Пусна една таблетка в чаша с вода и след малко заедно с хапчето я изпи. После се върна към нормалното си състояние на сън.

Трак – трак – трак. И гари, гари, гари... В купето ни влизаха хора с единствената реплика:

- Има ли свободни места?

Настаняваха се удобно и след спирка две си тръгваха мълчаливо. Изглежда или не ни зачитаха за хора или им бяха непознати поздравите – „добър ден”,  „довиждане”... Е, ще го отдадем на горещината.

А тя продължаваше, както и пътуването, разбира се. Семената пък, които вятъра довяваше в купето, вече бяха толкова много, че ако ги съберях – със сигурност можех да напълня цяла възглавница.

Ту – ту ууу! В купето ни се настаниха по-впечатляващи образи. Първо дойде един младеж със завидно нежно лице и също такъв глас. Като за края на Юли беше срамно бял. Навярно бе студент и сигурно здраво е залягал над книгите, защото бе с очила, които му придаваха значително интелигентна осанка.

След него нахълта втори, по-едър и грубоват, с уокмен на кръста, слушалки на ушите и пронизващ околните с питащ поглед – „какво? Какво искаш?” – а може би – „преча ли? Да не би да ви преча?” Не, не ни пречиш, младежо, но ние все пак чухме какво си слушаш тайничко – „Хиподил”. И не коя да е песен, ами точно – „Бате Гойко, ти си мъж...” Не се съмнявай, младежо, мъж си, личи си!

Бате Гойко на трена през пустошта, а ето ги и конете там на полето, по-нататък са и кравите. Ето го и индианското селище и потомците, които мигом се разтичаха покрай релсите – тъмнички,  дългокоси и почти голички – и викаха ли викаха – ууу, яаа, ууу! Колко му трябва на човек да си помисли, че се намира в уестърн филм!

Трака – трак, трака – трак! Аз излизах да пуша и изглежда, че вече никой нямаше забележки към това, дори и кондукторите, при все че вагонът действително не беше за пушачи.

Войникът още няколко пъти го викаха на карти, докато накрая самия той не издържа и се принеси там с багажа си. Явно не беше му съдено да се наспи във влака. А аз пък използвах намалението и се настаних на неговото място до прозореца. И най-сетне успях на спокойствие да се отдам на прелитащите навън картини.

Всъщност нямаше нищо впечатляващо, освен това че облаците вече бяха твърде високо. И не че и преди не са били там, но идвайки от планината, където имах усещането, че мога да ги докосна с двете си ръце, да им ида на гости, да потъна в тях и да се изгубя, сега ми изглеждаха толкова високо, високо... и далеко, далеко...

А онова, към което ние приближавахме, бе Стара планина. И този път наистина ми заприлича на стара, грохнала и смазана от времето, старица и ако не цялата, то поне онази част, покрай която минавахме в момента.

Малки, едва загатващи възвишения, смешни и жалко напомнящи за планина. И изведнъж се запитах, как ли биха ми изглеждали Родопите, ако идвах от Хималаите. И сама си отговорих – човек изгражда оценката си на база сравнение, което пък е по- жалко от каквото и да било друго.

Трака – трак, трака – трак. Релсите се вият и се гърчат като змия и на какви ли не посоки. Докато се движихме на север, изведнъж завивахме на изток и се гмуркахме в синевата. После отново се отправяхме на север.

Трака – трак, трака – трак и ето че пътуваме право към слънцето и нагазваме в червенината на неговия залез. И това моментално ми напомни, че в раницата си нося бутилка „мавруд”.

Да, дълбоко в мен един дълго стаяван копнеж бе започнал да се разгаря, все повече ме обладаваше силно неописуемо вълнение, а радостта ми растеше, растеше и направо ме влудяваше. И не от приближаващата нощ, и не заради домът ми, от който ме деляха час два, а заради срещата ми с морето. И щом е така – навярно то е моят истински дом. То е просторът в душата ми, покоят в мислите ми, вълнението в сърцето ми. Огледалото, в което се оглеждаме аз, слънцето, луната и звездите. Исках да го видя час по-скоро. Търпението ми се изпепеляваше.

Трака – трак, трака – трак. Извадих си и аз уокмена, пуснах си Оливър Шанти, сложих си слушалките и си отворих бутилката „мавруд”. Вечерницата ми се усмихна, луната ми помаха с двата си рога и все повече светлини някъде в далечината започнаха да намигат весело и закачливо.

Опитах се гадая, дали пък не идват от морето. Ето онази голямата дали не е фар, а другите там скупчените – дали не са на някой кораб. Не, все още не бяха. Ставаше все по-тъмно, и все по-трудно можеше да се разбере кое какво е.

Трака – трак, трака – трак. Аз надигам бутилката червено вино и се взирам в тъмнината навън през процепа на отворения прозорец. Вятърът брулеше лицето ми и разгонваше косите ми, а аз си представях, че съм на покрива на влака, и ми идваше да се затичам напред по вагоните към локомотива и още по-напред, за да стигна колкото може по-бързо до морето.

Вече улавям мириса му! Да, няма грешка! Точно подминаваме Девня.

- Девня, Девня! – идваше ми да викна. – Обичам те, Девня! Вече не искам Девин, а Девня! Искам Девня! Сбогом, Девин! Не искам връх! Искам Варна и какво от това, че е най-голямата дупка на България, при все че е морската столица. И пак си е дупка, независимо, че има море, а може би точно заради него. Всъщност, аз не искам Варна, а морето!

Ето го и каналът и първият кораб – огромен и надупчен от светлини, чиито отражения накъсваха повърхността на водата на безброй редуващи се – бяло и черно – ивици.

Аз надигах бутилката вино и махах с ръка на кораба. Трака – трак, трака – трак!

- Здравей, море! Аз се завръщам...

А, ето го и Аспаруховият мост! Как само се е опънал в тъмната нощ пред погледа ми и свири най-милата за душата ми песен – песента за завръщането ми у дома.

И светлините му – тези нежни струни се оглеждат във водата. Всичко се оглежда във водата. Във водата искам час по-скоро и аз да се огледам. Да се пречистя, да се преродя, да пренаредя в себе си всичко онова, което преживях по пътищата и отвъд тях, и съхраня наученото, като захвърля ненужното – сякаш е скъсана и изтъркана дреха.

Да приема тъгата като  дар, щастието като наказание, болката като учител и да открия начина, по който да стигна до тъй трудно достъпния Божествен план.

Животът ми е струна,

Опната между

Морето и

Върха планински,

Напоена с глътка от

„Мавруд”.