„Изкуството – това е правене на пари”.

                                          Анди Уорхол

    Теорията за нищетата на съвременното изкуство, която ще бъде представена в това изложение, се основава на предпоставката, че в днешно време този феномен (изкуството), представляващ част от общочовешката култура, изживява дълбока криза на ценностите и критериите. Следите от тази разрушителна деградация могат да бъдат открити във всяка художествена галерия, театрален салон, музикална сцена, кинозала, музей, изложба на изящно или пластично изкуство и всякакви други културни институти и форуми, представящи произведения на съвременни автори. Навсякъде ставаме свидетели на безформени, лишени от идея, стил и съдържание продукти, при които липсват естествена жизненост, понятна логичност и вътрешна взаимосвързаност, които са осакатени от отсъствието на дух, хармония и реалистична симетрия. Обратнопропорционална на техните художествени достойнства обаче, е широката им реклама, придобила мащабите и формата на всеобща пропаганда, която ни убеждава, че тук става реч за „истинско” изкуство.

    Тъй като предмет на това изследване е онази част от човешката деятелност, която общоприето се нарича изкуство, нека първо в съгласие с подхода на Томас Хобс, определим какво съдържание изпълва този термин.

    Какво всъщност е изкуство? Всички мислим, че знаем отговора на този въпрос, но това е по-скоро интуитивно усещане. Когато се наложи да го дефинираме, се оказва, че задачата е доста сложна.

    Може ли всичко, което нарича себе си изкуство, да е такова наистина? Дали всеки продукт, създаден със средствата и похватите, използвани традиционно в художественото творчество, може да бъде определен като изкуство? Може ли всеки, който борави с четката и материалите на художника, да бъде художник; всеки, който чука с длето по камъка – скулптор; всеки, който може да пише – писател; всеки, който тича по сцената – актьор; всеки, който умее да нотира – композитор; всеки, който е в състояние да римува – поет?

    Отговорът, разбира се, е отрицателен. Защото не четката и палитрата правят художника, и не платното, с механично нанесени по него бои, правят от картината произведение на изкуството.

    Изкуството е определен вид човешка дейност, чрез който творческият субект демонстрира, обективизира своите способности, естетически усет и отношение към света и живота. Чрез произведенията си творецът прави достъпно за непосредствено възприемане от другите хора своето виждане за заобикалящата го действителност, своите идеи, представи, светоусещане и идеали. Несъмнено творческата личност притежава много по-обострени естетически възприятия, много по-високи оценъчни критерии и силна чувствителност по отношение на красивото и грозното от повечето хора. Именно тази изключителна естетическа чувствителност и тънък нюх към изящното, съчетана със забележителна и рядка дарба да ги възпроизвежда достоверно в своите художествени творби, дефинира творецът на изкуство и го разграничава от занаятчията (който също заслужава уважение за своя труд и прецизност) или практикуващия каквато и да е друга дейност. Такъв творец може да бъде само притежаващият извънредно богат вътрешен мир индивид, умеещ да го пресъздава умело в достатъчно разбираема и привлекателна за наблюдателите форма. Без съмнение личности с такъв извънмерен и фин усет към естетическото, комбиниран с чудесната способност да го изобразяват подобаващо чрез образи или звуци, предизвикващи у аудиторията адекватни усещания и реакции,  се срещат твърде рядко. Именно поради това изкуството има и трябва да има висока стойност.

    И все пак, защо художествените галерии днес са пълни с безвкусни, аморфни и гротескни предмети, които в някои случай са откровено отблъскващи (http://en.wikipedia.org/wiki/My_Bed)? Защо, при все че след съзерцанието на такива обекти нашите естетически възприятия и необходимости остават неудовлетворени и получават усещането за празнота, за нещо липсващо, а понякога и за погнуса (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist's_shit), те биват френетично възхвалявани от критика и медии? Защо, въпреки тяхната очевидна неубедителност, непривлекателност и откровена посредственост, стойността им е баснословна и често се измерва в милиони? На какво се дължи тази вакханалия на бездарността и безвкусицата?

    Всички хора имат вродени способности, които с известно усъвършенствуване могат да бъдат развити до полезни за тях и за обществото качества. В следствие на тези фактори те стават добри инженери, готвачи, пилоти, зидари, търговци, математици, компютърни специалисти, лекари, мениджъри, дипломати, военни и т. н. Има и такива, които никога не откриват своето призвание. Възможностите ни несъмнено са ограничени в не много широка сфера, извън която не можем да бъдем достатъчно компетентни. Спъват ни както унаследените, така и придобитите в процеса на личния ни жизнен опит умения, които съвсем естествено са лимитирани в някакви рамки. Ето защо не всички могат да разбират и да създават изкуство, както не всички могат да бъдат атлети или философи. Още повече, че за изкуството се изискват много специфични качества като изтънчен вкус, фин нюх, висока чувствителност, силно развити естетически възприятия, каквито очевидно притежават малцина. Затова и твърде малко са тези, които могат да оценяват достойнствата на художествените творби (макар и мнозина да претендират, че умеят да го правят). Повечето от нас са пасивни консуматори на произведения на изкуството независимо дали го осъзнават или желаят. Така, както футболните запалянковци се наслаждават на уменията на играчите, но без самите да владеят достатъчно добре тази игра, нито пък да могат да я оценяват с критериите на истинските специалисти.

    Безспорен факт е, че броят на хората, които притежават необходимите качества и опит да оценят по достойнство едно художествено произведение е ограничен. Още по-малко пък са творческите личности, способни да създадат истинско творение на изкуството. Това неминуемо предизвиква вакуум в културното пространство, поради невъзможността търсенето на художествени произведения да бъде задоволено с качествена продукция. Очевидно, слабото предлагане не би могло да задоволи апетита на постоянно нарастващата армия от новоизпечени богаташи, ако се взимат под внимание естествено съществуващите у всеки истински творец уникални естетически възприятия и дълго формираните критерии за физическото сътворяване на една творба, както и стандартите за нейното оценяване. Но гладът на снобите за вещи, с които да демонстрират своето благосъстояние и да притъпяват комплексите си, не може да остане незаситен. Пазарът, включително и на произведения на изкуството, не търпи дефицити. Празнината бива запълнена с изделия със съмнително качество, които поради липсата на подходящ критериен арсенал у купувачите, лесно биват пласирани на изгодни цени. Така изкуството се превръща в стока, чиято стойност се определя не от нейните художествени достойнства, а от мода, тенденции, течения, рекламиране, суетност, снобизъм. Произведенията на изкуството вече се принизяват до обикновени обекти на покупко-продажба, машинно изработени в някоя фабрика. Но това не е далеч от истината. Ниският оценъчен инструментариум на основните потребители на съвременно изкуство – набързо издигнали се парвенюта, разполагащи с излишни средства и с чувство за малоценност в изобилие – позволява да им се предлагат продукти, които представляват откровена халтура, но с етикет „изкуство”. Ефектът е като при далтонист, оценяващ багрите на някое цвете.

    Изгода от подобен естетически дефицит имат преди всичко две категории хора – фабрикуващите този комерсиален кич (претендиращи да са дейци на изкуството) и неговите пласьори (съдържателите на галерии, музеи, аукциони, изложбени зали за модерно „изкуство”). Техните общи интереси предопределят и съвместните им действия по широко и активно популяризиране на предметите на тази по същество търговска дейност, в която истинското изкуство отдавна вече не е печеливша марка, нито пък търсен бранд. На преден план са изтикани онези фабрикати, които със своята екстравагантност, абсурдност и скандалност привличат общественото внимание, насочвайки фокуса му към притежателите си. За търсещия интереса и признанието на публиката сноб това е добра инвестиция, осигуряваща му подходяща реклама. Така в перфектна симбиоза съществуват бездарният самозванец, неизменният спекулант и малокултурният милионер (разбира се, не всички хора, притежаващи милиони, са културни невежи), който няма нищо против да се раздели с известна сума в замяна на няколко минути медийна слава. Чрез тази система от порочни взаимоотношения обаче, се налага ново разбиране, нова концепция за изкуството, която въобще не отговаря на така дълго изгражданите оценъчни норми и критерии на нашата култура. Подмяната на тези ценности се извършва пред нашите очи в реално време. Изкуството е принизено до най-обикновен обект на търговски сделки и то реагира на пазарната конюнктура със забележителна адаптивност, превръщайки се в проста стока.

    Тази духовна стагнация може да се оприличи на ситуацията от приказката, в която измамници пробутват на наивния монарх дрехи, направени от ... нищо, под предлог, че само глупците не могат да видят изяществото на уж ушитите от тях одежди. Измамата има успех, тъй като никой не смеел да изкаже открито, че в действителност не вижда никакви дрехи, просто защото такива наистина няма, от страх да не бъде уличен в глупост. По същия начин пред страха да не бъдем обявени за културни инвалиди с ампутирани естетически възприятия, ние предпочитаме да мълчим и да продължаваме да търпим тази подигравка с изкуството, която ни се предлага като проява на модерна художествена мисъл и творчество.

    Актьори уринират на сцената и показват гениталиите си на публиката (http://eg.ru/daily/cadr/8612/), в художествени галерии се инсталират писоари и тоалетни като част от експозициите (http://en.wikipedia.org/wiki/Fountain_(Duchamp), ), море от кръв, разпънати на кръст голи тела, гениталии, изтръгнати вътрешности, мозъци, изкормени животински трупове представят творчеството на поредния талантлив художник (http://artrepriza.ru/isk/328-teatr-orgij-i-misterij-germana-nitcha.html), статуя на уринираща полицайка е в авангарда на съвременното изкуство (http://www.monitor.bg/article?id=276047 ), неприбрани постели с разхвърляни използвани презервативи и изцапани с кръв панталони (http://en.wikipedia.org/wiki/My_Bed), пенис, прикован към дъска (http://en.wikipedia.org/wiki/Sarah_Lucas, http://raichel.org/articlesRaichel/Museums/SarahLucas.html), консервирани екскременти (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist's_shit) и консумация на такива (http://www.slovo.bg/old/litforum/123/atelie.htm) – това са само малка част от художествените произведения на модерния поп-арт. Всички лимеси, стожери и ориентири вече са разрушени. Досегашната им ограничителна роля вече не е нужна за новото превъплъщение на изкуството като изцяло пазарен продукт. Неговата мисия вече не е да облагородява, да бъде коректив на обществените представи за красиво и грозно, за добро и зло. То вече не е дух и идеал, а материална вещ, разменна единица, чиято стойност днес се измерва не с естетически критерии, а единствено с пари.

    Изкуството е мъртво, а цивилизацията е навлязла в период на културен хиатус*, от който няма да останат никакви стойностни духовни и естетически свидетелства за бъдещите поколения.

    *Хиатус (археол.) - слой без археологически находки в границите на културния пласт. Означава прекъсване между два културни слоя или две археологически култури.