Размисли след един документален филм

Не знам точно защо отидох да видя този филм – изведнъж в мен се породи някаква смесица от носталгия, чисто любопитство, и най- вече жажда. Оказа се, че съм чакала нещо такова да се случи, за да ми даде отговори. Въпросите са много, но никой от тях не е „Кой точно запали Партийния дом”. По-скоро исках да намеря в случващото се през онова шеметно лято на 1990-та някакъв отговор на въпроса „Защо се случиха тези безсмислени 19 години след това?” – някаква подсказка, нещо, което съм пропуснала да видя тогава, знак за ... Защото тогава бях на 20, бях влюбена, всички морета бяха до колене, около мен историята се случваше с всеки ден, всяка сутрин се будех във все по- различен свят. И в такава прекрасна и еуфорична обстановка е нормално да се пропусне някой от ония малки знаци, които после се оказват решаващи...
Прословутия филм се нарича „Приключено по давност”, с автор Малина Петрова. Посветен е на събитията от нощта на 26.08.1990г., когато беше запален Партийния дом, на причините, довели до този акт, и на последствията от него. Изграден е върху архивни кадри от нощта на събитието, които се редуват с коментари на част от участниците в него – К. Тренчев, Ат. Семерджиев, П. Симеонов, Л. Гоцев, Ал. Лилов, Евгения Саман, Амадеус Кръстев, Пламен Станчев, Емил Кошлуков...
Всъщност събитията и днес са си такива, каквито бяха тогава. Коментарите са тези, които предизвикват спонтанните реакции на публиката и днес. Така получих един отговор на въпроса „Струва ли си да се връщаме към миналото?”. Ами щом хората реагират и репликират, щом залата е пълна и се носят допълнителни столове, щом има хора, които тогава са били на година – две, а днес гледат с интерес в екрана, значи тази страница още не може да се затвори – тя не е прочетена докрай. Всяка стъпка, която правя днес, се обуславя от това, което се случваше тогава.
Един коментар, който предизвика бурната реакция на публиката, беше този на Ген. Семерджиев : „Разберете, те бяха лумпени... между тях нямаше образовани хора...на Орлов мост студентите безчинстваха......” Това, което всъщност аз разбрах за себе си, е, че между мен и този генерал и тогава, и сега има огромна пропаст. Нищо не може да я запълни. Аз бях едно от лицата в тълпата, която всъщност беше народът – обикновени хора, които се опитваха да бъдат свободни, които протестираха срещу лъжите, от които беше изграден животът им. А той беше един от онези, които изграждат животи. Той продължи да има своята роля в изграждането на още много животи, а аз – логично – продължих да се опитвам да бъда свободна...Това различие ни слага на две плоскости, които нямат нито една допирна точка и днес. Всъщност, открих и друго – той се страхува от мен. Не точно от мен, а от множеството, което нарича с обидни имена. Опитът да се омаловажи значението на хората е продиктуван от обикновен страх – за властта, за личността, за кожата...Защото ако тези хора получат това, което искат, той ще е Никой. А да си Никой, не е за него...И – логично – той направи нужното, за да запази статуквото: както своето, така и на партията. Аз обаче явно не направих достатъчно, за да сменя своето статукво.
Друга реплика, която добре си спомням от тогава, беше тази на Д-р Константин Тренчев : „Не се страхувайте, вие сте тези, които трябва да изградите бъдещето си. Никой няма да го направи вместо вас.” Ами да, спомням си тези думи – бях много близо до него. От позицията на днешния ден виждам, че това, което изградихме, е много далеч от желаното. Искахме да получим елементарни, малки човешки свободи, които да направят живота ни по- добър. Например елементарната свобода да слушаш което искаш радио, да носиш каквито искаш дрехи, да правиш с косата си каквото решиш...Да си купиш кола или хладилник, когато можеш да си го позволиш без да се записваш три години предварително... Нашите цели бяха твърде малки в сравнение с тези на „другите”, „големите” хора. Всъщност постигнахме малките си човешки свободи, а загубихме онази, голямата – свободата да се чувстваш личност. Дали се случи заради страха, заради лъжите и манипулациите, или заради нашата неопитност – това вероятно ще разбера ако доживея поне още 30 години. За сега мисля, че причината е в мен - аз година след година доброволно преставах да си вярвам. Страхувах се все повече и повече – за работата си, за семейството си, за детето си... Оставях се да ме уверяват, че от ден на ден все повече забогатявам, просперирам и придобивам ново значение като европейка... Не съм искала ново значение, нито да забогатявам – исках сигурност. Всъщност, доста ниско ниво в пирамидата на потребностите – и може би това е една от грешките. Трябваше още тогава да разбера, че всъщност искам да не ме лъжат, а да получа наистина оня съвършен живот, който заслужавам. Но тогава бях на 20 – на тия години човек вярва в какво ли не. Най- вече в това, че  доброто и справедливото в края на краищата ще успеят, защото иначе светът ще загуби смисъл. И – логично – той загуби смисъл...
Тези, които тогава бяха от другата страна на барикадата, и днес са там. Конкретният въпрос „Кой запали...” отдавна не стои на дневен ред дори в моето семейство, което е пряко засегнато от това събитие. Всичко се забравя с времето – и еуфорията, и големите надежди, и даже справедливите искания – защото те имат давност. Колкото и да е справедливо нещо, не може до безкрай да го искаш и все да не го получаваш. До тук от моите искания не се получи нищо. Дали ще се опитам да получа утре живота, който заслужавам, зависи само от мен. Дали ще откажа да вярвам на празни думи и полирани обещания, зависи само от мен. Защото аз градя бъдещето си. И се уча от грешките си...