Опит за пътепис от една компютърджийка

Понеже всеки познат иска да му разкажа как е минало пътуването до Турция, ще се опитам да го опиша тук. Е, друго си е живото разказване, ама нямам достатъчно време, пък и по Интернет може да се изпрати на повече хора…

И така… Настанете се удобно, набавете си питие и мезе и се забавлявайте!

През последните години у нас започна да се забелязва една неразумна според мен тенденция да се правят абитуриентските балове колкото се може по-далече от родата. Болшинството от абитуриентите на нашето училище решиха да отидат чак в Мармарис (ако някой все още не е чувал това име, нека отвори един сайт на произволна туристическа фирма). Поканиха и мене като техен преподавател, естествено на мои разноски. И понеже наскоро продадохме една наследствена нива (поколението се насочва към друг бизнес, а не земеделския), можах да си позволя това удоволствие, още повече, че в тази посока не съм пътувала.

На предварителните срещи екскурзоводът ни разясни някои подробности около пътуването, но аз като по-любознателна личност не се задоволих само с това. Поразрових се в нета и записах доста материали за местата, по които щяхме да минем. Оказа се интересен маршрут. Дадох листите за размножаване, за да се запознаят и други, стига да искат…

Тръгването беше в необичаен час – 2.30 посред нощ! Не можеш да се наспиш нито преди тръгване, нито след това. В тъмното трудно се разграничаваха изпращачите и пътуващите. Учителите естествено заехме по-предните седалки, учениците предпочетоха опашката на автобуса.

Първият проблем се появи много скоро – кино операторът не беше разбрал правилно датата на тръгването, та се наложи да го почакаме на уговорената среща около половин час докато метне багажа в чантите. След това пък трябваше да минем по някакви улички, защото забравил да вземе нещо важно… Както се оказа в последствие, той беше една от атракциите на групата ни. Учениците го бяха наели, за да им направи филм. По-късно разбрах, че си бяха “купили” и фризьорка. Предвидливи деца!

Пътуването до границата мина неусетно. В ранния час, по тъмното, едни дремеха, други пиеха, трети си приказваха. Мотаенето из двете митници не е интересно за описване. Някои направиха покупки в българския фри-шоп. На турската митница обменихме валута, пихме “турско” кафе и … “Здравей, Турция!”.

За пръв път виждах турска валута. Портмонето ми се оказа тясно за трите валути, с които вече разполагах – българска, европейска и турска. Трудно различавах чуждите банкноти.  На всичкото отгоре в Турция в момента били в обръщение и нови, и стари пари. Иди се оправяй с нулите! Тук беше и първото място, в което се наложи да сравняваме валутите. Нали трябваше да преценим кое колко струва, дали в България е по-евтино… Екскурзоводът ни даде и първите уроци по пазарлък, така характерни при пазаруване в Турция.

Кафето, което и  след това пихме в Турция, се оказа някакъв мелез на нес кафе. Аз поне не успях да посетя заведение, в което се сервира баш турско кафе. Такова, каквото например са ми поднасяли бългоромохамеданите в Западните ни Родопи.

По време на пътуването ни с автобуса из Турция спирахме често - за зареждане на гориво, за тоалет, за една цигара, за похапване, за раздвижване. Едно от нещата, които ме впечатлиха, беше това, че тоалетните по бензиностанциите са безплатни.  

Като всеки екскурзиант, и аз носех фотоапарат – дигитален (нали съм компютърджийка). При това нов, новеничък. Не бях го разучила още. Малкият син ми показа набързо някои бутони, беше го настроил на автоматичен режим. От мен се искаше само да щракам. И понеже знаех, че мога да направя мноооого снимки, започнах от рано. Снимах каквото си харесвах по пътя през стъклото на автомобила, без да преглеждам направените вече пози, за да пестя батериите. Носех си и зарядното, и кабел за USB порт за всеки случай. Имах и резервни батерии. Първият ден останах доволна от фотографските си творения. Знаех, че лошите можех да изтрия лесно. През втория ден обаче нещо бях врътнала без да зная и на екрана ми се появи някакво ново знакче, ама докато разбера какво е, направих доста щраквания. Вечерта след консултация с книжката за указания се оказа, че съм правила клипове. Ама че майстор-фотограф съм!

Да, ама, паметта бързо се запълни, освен това апаратът беше настроен за качествени снимки. Та се наложи на третия ден да търся услуги за прехвърляне на снимките върху CD. За съжаление не успях да направя достатъчно снимки и от самия град Мармарис.  Не посмях да правя и нощни снимки, мислех, че няма да излязат сполучливо. Голяма будала съм била! Е, за следващата екскурзия ще зная.

Като релеф Турция е много разнообразна страна. Пък и ние извървяхме доста километри – около 2200. По пътя ни се редуваха равнинни полета, морета, гори, маслинови масиви, малко населени места. Очите и душата ми се накефиха на природа! Ако имах възможност да спирам автобуса, щях да заснема повече красиви и интересни пейзажи.

За пръв път пътувах с ферибот. Беше ми любопитно да видя как ще стане! Това ми усещане измести другото – вълнението от преминаването на другия континент - азиатския. Но направих доста снимки и на двата бряга. Оказа се, че голяма част от групата ни не беше наясно с маршрута и местата, през които минавахме. С гордост им обяснявах, че ще видим три морета – Мраморно, Егейско и Средиземно.

Екскурзоводът ни беше доста мълчалив. Очаквах да чуя повече подробности от него по време на пътуването ни - през кои градове минаваме, нещо интересно за районите… Но той бегло споменаваше имена, които можех да прочета и от табелите. Освен това бях прочела вече материалите, които намерих в Интернет за градовете и историческите места, които щяхме да посетим. Един единствен път изнесе беседа за Измир, през който минахме транзит, тъй като не беше включен в маршрута. Приказките му се ограничаваха до даване на указания за пристигането и настаняването в хотела, времетраене на почивките при спиране. Дори не ни предупреждаваше за опасностите и изненадите, които ни очакваха. За компенсация на това пък екскурзоводът ни из Ефес се оказа много приказливо и забавно момче.

Първата вечер отседнахме в едно малко курортно градче – Айвалък. И то в негово предградие – нещо като квартала на Поморие. Но районът преди него ни предложи страхотни гледки! Тук видях първите яхтени пристанища, островчетата из залива, кокетните вилни зони по брега. Бяхме едни от първите курортисти, сезонът все още не беше в разгара си. Не можехме да повярваме, че плажът се изпълва с хора, както го показваха рекламните дипляни на хотела. Докато учениците се разхлаждаха в хотелския басейн, ние се поразходихме по крайбрежната улица. Направихме оборот на едно заведение, чиито собственици се оказаха местни косовари. Много учтиво се разшетаха да ни търсят бира и картофки, дори ни скъсаха рози. Направихме си снимки пред красиви палми и цветни градинки. На сутринта се събудих с нашарено като от снайпер лице - комар беше ме посетил през нощта.

Вторият ден премина основно в пътувахме - на юг към крайната цел – Мармарис. По пътя виждах най-вече маслинови дръвчета. Както едно време преди да се стигне в Поморие се минаваше през гроздови насаждения…

Хотелът ни в Мармарис се оказа на самата плажна ивица, по средата на крайбрежния булевард. Не беше нещо особено. Очаквах повече лукс и по шведските маси. Но гледката от терасата на ресторанта, който беше на петия етаж, затъмняваше другите разочарования. Бяхме заобиколени от високи планини, заливът беше почти затворен, чудех се от къде минават корабите. Къщите бяха разположени в кръг, в подножието и по склоновете на хълмовете. Долу водата беше като “тава”. По време на вечерната ми разходка по булеварда останах изненадана от многото заведения и тяхното разнообразие. Отвсякъде се чуваше силна музика, танцуващи момчета се опитваха да привлекат на дансинга повече желаещи, канеха ни на руски и английски да седнем в тяхното заведение. Въпреки късния среднощен час успяхме да разгледаме магазините по булеварда. Но цени нямаше никъде. А у нас задължават на всяка стока да е посочена и цената...

Третият ден беше предвиден за разходка с корабче из заливите. Корабчето не беше нищо особено, обслужваха ни четирима “моряци”, единият от които се казвал Херкулес. Направила съм му снимка като боцман! Денят премина много весело и приятно. Спирахме по разни заливчета за къпане и плуване, в едно от тях ни сервираха обяда (не бях хапвала така вкусно), правихме много снимки на скалите и водата. И естествено … се пекохме. Като не видели слънце! Ама как се издържа цял ден на пек с дрехи! Вечерта всички бяхме с тен, а някои бяха като текезесарки – изгорели до китките. Бяхме чували за много солената вода на Средиземно море, но не успяхме да натрупаме сол по телата си.

Вечерта беше абитуриентският бал! За наш късмет като се прибрахме от морската разходка в хотела нямаше топла вода, имало авария. Е, след кратка разправия я отстраниха, но това забави приготовленията, особено на момичетата. Как се правят прически с осолена коса. Една внушителна група закъсня с половин час та се наложи да я изчакаме (учителите се наредихме пред входа на хотела в две редици). Хубави са ни децата! Много хубави! Е, кавалерите бяха без смокинги, ама им е простено. Уж беше осигурен диджей, ама музиката му беше под всякаква критика и това помрачи донякъде настроението и на учениците, и на учителите. Имаше и приятна изненада. Две “ханъми” направиха страхотен шоу-кючек. Подробности няма да разказвам, за да не компрометирам някои от участниците в него… Но сме посмяхме от сърце!

Четвъртият ден беше определен за реанимиране и разглеждане на града. Направих няколко снимки на булеварда с палмите и чаршията. Но после апарата ми засече и чак на другия ден го заредих с нови батерии. Вечерта ни предстоеше може би най-приятното и весело забавление от цялата екскурзия – така нареченото сафари. Потеглихме с 6 джипа. По едно време се усетихме, че сме забравили оператора, но той се беше качил на мотора на водача и от там снимаше. Самото сафари беше скромно и кратко (сравнено с прочетеното от мене предварително описание на подобни преживявания), но геройски издържахме, особено учителките. Както шофьорът ни се изрази – това е само масаж.  Най-неприятната част беше многото прах – целите бяхме посивели. След един час раздрусване и опрашаване стигнахме до един прекрасен залив – имах чувството, че се намирам пред високопланинско езеро. Беше времето на залеза – страхотна гледка! Предстоеше ни едночасова разходка с корабче до мястото, където щяхме на хапнем и пийнем “на корем”.  По едно време корабчето започна да се мотае като “муха без глава” насред залива, и понеже бяхме вече доста изгладнели, всеки започна да прави предположения за причината – свършило горивото, изгубили кея, вечерята не е готова... Най-после акостирахме на едно кейче. Очакваха ни в нещо като малка ферма – музиката свиреше до дупка (но не пречехме на никой), в градината бяха наредени маси и столове като на селска сватба, на огъня се печеха риба и пилешки флейки. Пиенето беше на воля (поне в началото). След като си похапнахме вкусно, започнаха игри, подготвени от домакините – пушене на наргиле, надпиване с алкохол, скачане на въже, “бръснене”, гледане на карти “Таро”, скачане на огън. Забавлявахме се дълго и приятно! Докато едни се вълнуваха от предсказанията на “гледачката”, други се любувахме на тихата вечер пред огъня и споменавахме отминали времена… Върнаха ни в хотела пак с джиповете, но вече по асфалтиран път.

На другия ден тръгвахме от Мармарис за Ефес. Спали-недоспали. Предстоеше ни 18-часово мъчително връщане към Поморие без отсядане в хотел. По пътя се спряхме да посетим къщата на Дева Мария и да разгледаме един от най-запазените от древността градове.

Да, вече сме полухаджии. Напълнихме си светена вода от лековитите извори, завързахме си съкровените молби към Дева Мария на стената на желанията.

Из Ефес ни развеждаше един турски екскурзовод, който говореше на български. Аферим на този човек – щом можа да привлече вниманието на нашите ученици докато разказваше за разкопките на древния град. Жалко, че времето беше много ограничено и преминахме през града на галоп. Поизморихме се, но доволни и обогатени с нови знания продължихме за последното мероприятие от програмата на пътуването ни – посещение на кожарска фабрика. На влизане в салона за ревюто ни почерпиха със студен чай. Моделите, които демонстрираха манекените, бяха интересни. После започна пазарлъка. Един господин се заувърта около мене и ме накара да пробвам дълго палто от копринена кожа – струваше 776 евро! Пускайки ръка около кръста ми, подшушна, че можел да намали цената за мене до 200 евро. Да, ама аз разполагах само с 10 турски лири – колкото да накупя дребни подаръци в Чанаккале – последния ни азиатски пристан.

Прехвърлянето ни от азиатския на европейския бряг стана посред нощ. За разлика от идването, сега на връщане, учениците бяха по-тихи, почти не ги усещахме – повечето проспаха целия път. За това пък учителите си направихме веселбата. Шегувахме се с пазарлъка на оператора – беше си купил кожено яке “за всичките пари, които имал”. Рано сутринта, преди митниците, спряхме за последно на турска територия да се освежим. Да, ама Виолета, сънена, обула един неин чехъл и един мой. И аз търся ли търся чехъла си… Чак пред тоалетна се усети, че е с различни чехли.

В България ни очакваше дъждовно и хладно време. Но ние вече бяхме “хванали” тен и заредени с много впечатления, радостни и пеейки, се приближавахме към Поморие.

Не мога да кажа, че съм разочарована от пътуването – дори напротив. Неудачите и дребните проблеми отместваха място на веселите и интересни преживявания.  Хубаво е окото ти да се порадва на чужди красоти.

P.S. Публикувам горното по молба на Тери, по повод предстоящото им отиване до Мармарис