Полетът на пеперудата

„Ела със мен

Да ти покажа пеперудите,

Да видиш как

Крилата им в пламъци изгарят

Между живота и смъртта”

Любка Георгиева Данчева

1.

Кристина чуваше думите, които изричаше доктор Георгиев, но не ги разбираше. За нея те нямаха смисъл. Думи, като „рак” и „химиотерапия”, думи които тя чуваше само по филмите. За какво говореше той? Едва ли се отнасяше за нея, това би било невъзможно. Такива неща се случват само на другите. Може би на някой далечен братовчед или на колегата от съседния офис, но не и на Кристина Александрова – двадесет и шест годишна жена в разцвета на силите си.

-          Това е невъзможно – прошепна тя

-          Разбирам, че ви е трудно, но....

Тя отново престана да чува доктора, който седеше в кожения си стол в елегантно обзаведения си кабинет в една от най – добрите болници в София. Кристина огледа на бързо стените на кабинета и забеляза множеството дипломи и грамоти поставени в рамки, които да потвърдят верността и компетентността на твърденията на доктора в моменти като този. Колко ли пъти, докторът е седял по същия начин, по – който седи сега, съобщавайки на поредния пациент, че му остават шест месеца живот? Колко ли мечти са били разбити, колко надежди са били убити? Въпреки това тя не разбираше, не можеше да разбере, тя....

-          Трябва да е станала грешка – каза плахо тя – грешка в лабораторията или нещо такова...

-          Госпожице Александрова – доктор Георгиев говореше бавно и ясно, сякаш обясняваше на бавноразвиващо се дете, какво представлява слънцето. – Уверявам Ви, че няма грешка. Изследванията показват....

„Какво се случва?” - запита се Кристина – „нима това е истина?” Тя виждаше всичко, като на кино лента, беше излязла от тялото си и наблюдаваше от страни как възрастният и побелял доктор обяснява на красиво чернокосо момиче седнало срещу него, че...

-          Не! – извика тя – Това не е вярно!

-          Кристина, вие умирате. – каза доктора.

Думите на доктора се забиха в нея като нож, тя потрепери и заплака.

Докторът седеше невъзмутимо срещу нея поставил маската на лъжливо съчувствие, което вървеше в комплект с дървеното бюро и рамкираните дипломи.

-          Операцията е прекалено рискована – започна той – Няма доктор, който да се съгласи да Ви оперира. Единственото, което може да предприемем е химиотерапия.

Докторът изрече предпазливо последната дума. Кристина вдигна поглед и погледна доктора с насълзените си сини очи, все още не разбирайки думите му.

„Какво се случва?” – запита се тя, взирайки се в кафявите очи на доктора, седящ с гръб към прозореца, през който влизаше светлина.

Кристина премести погледа си от доктора към гледката, която разкриваше прозореца.

Облачното небе, високите сгради, хора, които безгрижно вървяха по улицата, без да разбират в каква ситуация се намира младата жена, която ги наблюдава. И тогава я видя.

Пеперуда. Красива и грациозна.

Кристина бе виждала тази пеперуда преди, но къде? Пеперудата прелетя покрай прозореца.

След като Кристина изгуби от поглед пеперудата, стана и се отправи към вратата. Докторът я последва.

-          Разбирам, че Ви е тежко за това смятам, че най-разумно ще е да поговорим за това след като се успокоите. – каза той със същата престорена загриженост, която започваше да отвращава Кристина.

Тя излезе от кабинета му.

Съзнанието и’ бе отлетяло, тя не беше в коридора на болницата, чакайки асансьора, тя беше на зелената поляна с Димитър. Третата им среща, когато всичко беше прекрасно, преди припадъка, преди доктора, преди всичко. Двамата лежаха върху одеялото и се наслаждаваха на природата. Наслаждаваха се един на друг. Тя отметна кичура кестенява коса, която бе паднала пред лицето му, след което се вгледа в кафявите му очи. Тя беше влюбена в него, нещо повече, тя го обичаше.

Той погали лицето и’, след което нежно я целуна. Докато двамата лежаха на одеялото под приятното юлско слънце на ръката на Димитър кацна една пеперуда.

-          Красива е – каза Кристина

-          Не колкото теб – мигновено отговори Димитър

-          Може и така да е – каза тя и се засмя.

В този момент пеперудата отлетя. Докато двамата влюбени наблюдаваха как тя се отдалечава, Димитър се приближи до ухото на Кристина и прошепна:

-          Подарявам ти полетът на тази пеперуда.

Тя го погледна, след което го целуна страстно. Не беше най-оригиналната реплика, но беше искрена и казана с любов а за нея това значеше много. Тя бе влюбена в този непохватен младеж. Не беше Принцът на бял кон, но той беше повече – беше истински и я обичаше.

Мобилният и’ телефон я извади от примката на спомена. С учудване тя забеляза, че бе излязла от болницата и почти бе стигнала пред офиса където работеше. Беше време да се връща от обедната почивка, която бе използвала за да отиде и да провери резултатите от изследванията, които бе направила след припадъка на рождения ден на Митко миналия месец.

Тя погледна екрана на телефона си – беше Митко – след което прие обаждането.

-          Здравей Криси – жизнерадостно каза Митко – какво става?

-          Аз... нищо... – Кристина се опита да се съвземе, не беше момента сега да съобщи новината на годеникът си.

-          Всичко наред ли е? – попита той леко разтревожен.

-          Да, всичко е наред, тъкмо ми свършва обедната почивка и се връщам към офиса.

-          За това звучиш толкова разтроена – каза той и се засмя, Кристина обожаваше този смях. Радваше се, че го чува. – Твоята задача е да издържиш само още шест часа, след които ще те чакам вкъщи. Не си забравила нали? Довечера е годишнината ни.

Разбира се годишнината, четвъртата им годишнина, на която доктора с фалшивото съчувствие и дипломите в рамки и съобщи, че има тумор, аневризма или там както се казва в главата и че всеки един момент той може да „избухне” и край с нея. „Честита годишнина Криси, това е подаръка ти, ползвай си го със здраве.” Помисли си тя и едва не се разсмя.

-          Разбира се, че помня с нетърпение чакам вечерята.

-          Супер, трябва да затварям, ще се видим довечера. Обичам те.

-          И аз те обичам. – каза тя след което прибра мобилния си телефон в чантата и влезна в офиса.

Докато вървеше към бюрото си, Кристина усещаше погледите на всичките си колеги върху нея. Те я гледаха и шепнеха, те знаеха. Знаеха за припадъка, за диагнозата за пеперудата.

„Глупости, не ставай смешна!” – Скара се на себе си Кристина. – „Няма как да знаят, така ти се струва.” И беше права, но за коя пеперуда си мислеше тя? Едва ли е за тази от преди години, която видяха на поляната – не. Ставаше въпрос за пеперудата от рождения ден на Митко, когато тя припадна.