Негативизмът пречи, а прекаленият оптимизъм води до лековерие.

Особено през лятото... Мен ме напада една еуфория и ми става лекичко и веселичко докато не престъпя прага на ресторанта, в който работя, там някак ми идва сериозността, не че не ми харесва работата, но аз по принцип съм мързелива и просто трудът не ми е песен, пък и трябва да се правя на възрастна и сериозна. Ама как да стане като не ми идва отвътре, нали съм си смехурана и ако не ми е весело ще ми е смешно, а ако не ми е смешно ще ми е иронично, а когато всички наоколо са сериозни, замислени и изморени, някак ми налагат сериозно отношение към работния процес – е...ати наказанието. Забелязала съм, че само шефа ми ме търпи, такава усмихната, другите все се чудат защо ми е толкова весело и все не ме разбират, а аз пък не им обяснявам, само лекичко и тъничко им се подигравам, толкова тъничко, че с дни не се досещат, какво се е случило или поне докато шефа си направи труда да им обясни. Не мога да разбера как хората могат да се приемат толкова на сериозно, че не могат да понесат някой да е постоянно щастлив, дори и без специален повод. На мен пък ми харесва да си правя живота весел и ако някой не умее да му се зарадва мога да накарам всички наоколо да се радват за негова сметка и то до припадък.

А що се отнася до лековерието, не съм забелязала някой да ми вярва, аз съм болезнено несериозна, толкова несериозна, че края на света да дойде, ако аз го съобщя, никой няма да ми повярва. Не си мислете, че това ме прави нещастна, напротив, това е една от хубавите черти в характера ми, така мога да съм напълно директна, да си казвам цялата истина на място и без заобикалки и всички да си мислят, че си правя майтап. Хуморът за чувство е добра дарба, когато искам да съм откровена, макар че това ми е основното състояние, вероятността да излъжа на сериозно е по-малка, отколкото да кажа истината на шега.