ПОРТРЕТЪТ НА ИПОЛИТ КАПУСТКИН

 

 

Желанието ми е, колкото може по-малко хора да се припознаят в лирическите герои. Защото един от тях е запазен за определен човек.

Не беше обикновен човек Иполит Романович. Защото съдбата, тази смехотворка и убийца, го беше облагодетествала да бди над двете отделения на Н-ската психиатрична клиника. И туй, че влачеше строшения си крак по парковите алеи на клиниката, той приемаше като благодеяние господне.

Но нашата история е по-тъжна, отколкото е нейното начало. Така, че нека погледнем по-сериозно върху персоната на Капусткин, чиято външност на мутирал циклоп и змей-горянин повече навеждат на размисъл, отколкото да разсмиват.

Та Ипоша Капусткин се явяваше важна и делова изпълнителна единица, зачислена към болничния комплекс като нещатен байчо. Чест му правеше охраната на кухнята, пералнята, железарския и продоволствения склад, както и централната порта. Но тъжното е...

Тъжното е, че самата история е тъжна, защото въпреки вродената ирония на автора, неговите изживявания тогава напомняха разкиснат есенен пейзаж.

Романич общуваше с един-единствен човек и притежаваше един-единствен приятел. Събеседникът бях аз - невзрачен художник портретист, имащ за цел да изследва мутрите на душевно болните. Другата страна на въпроса е кучето Изидор, с установен мъжки пол и кастова принадлежност към онзи вид, наречен махленска подобрена. Ипоша винаги се обръщаше към кучето с "Тавариш Изидор" и дори му козируваше - стар навик от войнишките години.

Добре затоплена, моята барака не преставаше да бъде обект за нашествия от страна на неразделната двойка и затова всяка вечер имах компания, наобиколила старата печка "Циганска любов". Обикновено ни следваше като призрак една, само една тема на разговор. Така и тази вечер започна:

- На колко си години, Романич?

- А какво общо има тук възрастта?

- Ами, Романич...как да ти кажа...с една дума - трябва да знам, защото ти правя портрет. Ти знаеш - рисувам те, докато метеш алеите. Съвсем нелошо, между впрочем се получава!...А като го завърша да ти го пратя ли?

- Че за какъв дявол ми е мене твоя...- замислено изохка Ипоша. - Хората гледат я консерва от кухнята, я одеало ново да отмъкнат, пък ти - портрет. А кому е нужно? - и заби показалец в пушека, идващ от печката. - Да беше дал две рубли за цигари, а?

После станах. Налях чай. Не от самовар, разбира се - в тая барака таквоз чудо не се побира. Разкиснах на парата два сухара.

- А твоят портрет тогава ще го взема - изтърси бай Иполит. - Че какво - картина като картина...

- Там възраст нямаш, казвам! ...Не се изпусна ни веднъж да разбера...

- Да беше попитал другаря Изидор колко годинки го удрят по задницата да видим - ще ли ти отговори! Ха, пробвай!

Завря косматите си ръчища под муцуната на Изя, който се беше излегнал самодоволно на общинските цепеници.

- Кажи, приятелю, Другарю Изич! - замоли го гальовно байчото. Порови се още из козината му, па кресна:

- Здрав желаем, Тавариш Изя!

Помълчахме, попушихме...Сърбахме чай.

- Видиш ли! То кучето, дето е куче - умно същество, от пожелания и козирувания не разбира, пък ти - возрость хочеш узнать от него! Да беше му дал су-харчик нещо, по-мия, виж по-щяхте да се разберете. А, Данил Савич, дай две рубли! За цигари! - се замоли отново Капусткин.

Ех, що за чудо е това - човешкото битие. Бутилка ракия в джоба да имаш, да свиеш една-две консерви от кухнята, да изпросиш две рубли. Стига да преживееш някак. Без условности. Без кандърми. Важното е кучият ти живот да не пропадне и да си свободен - да се раздумваш с някой обесник като тебе.

И днес ми дожаля за Капусткин, както ми е дожалявало мого други пъти. Пъхнах в лапата му две измазнени и оръфани рубли. За цигари.
- Благодарское, Савич! Благодарское! - съвсем, както винаги по инерция изръмжава и ги мушва на топка в джеба.

- Значи, възрастта искаш да знаеш! А, виж, аз не я знам, Савич! Не се обиждай! Роден съм някъде, а къде - не знам! Пръкнал съм се някога, а кога - тоже не знам! В студ ли, в пек ли?...Може би мъгли са ме повивали, а може и летни дъждове да са ме кърмили. Както в песента дето оная, черната луда от женското отделение я пее. Дявол мене ме знае!

И пак слушаме старата "Циганска любов" как скърца и пуфка, говори на дървесния си език, ближе с огнените си езици кюнеца, провира златния си дъх в ушите му и дърдори с вятъра в комина "Фю-ю-ю-ю!". Изя ръфаше бълхите под лявата си мищница. Такъв е Романич - като се разпали ставаше неотразимо духовит за онова скодоумие, с което всички го знаеха. Мълчанието му издаваше как ленната мисъл се задъхва из рововете на мозъка му.

И продължава:

- А ти ме нарисувай такъв - без минало, без години!

Видя учудването ми:

- Че какво, трудно ли е?

-...

- Казват - амнезия, братко! Пълна! За себе си нищо не зная. Съвсем като Другаря Изидор! И разлика трудно правиш - аз ли съм гладен и озверял като куче или той е доволен и мъдър като човек! Мене много-много не ме любят, ама него току-виж някоя луда му даде су-харче...А ти и така ме нарисувай - както съм си! С ей тая ушанка! - и нахлупи набързо на грамадната си глава раздърпаната ушанка сякаш придърпва парцалива циганка и се захили идиотски. После стана и флегматично излезе. А идиотския му смях се чуваше чак при централната порта, където караулеше за през нощта.

...................................................................................................................................

И така...След няколко дни (когато трябваше и да свършва тази история с едновременното приключване на скромните ми запаси и отпуск), реших най-сетне да завърша портретното изображение на скъпия Иполит Романич. Странното беше обаче, че на платното нашият герой излезе по-друг. Уж съвсем точно го бях нарисувал, така, както си е - с грозната ушанка и провесен нос. Ала като го сравниш с оригинала - совершенно другое дело! Странно излъчване, някакво мътно сияние се долавяше в омърлушения изглед. От статива надничаше едно ново същество. На бледото му лице имаше едно изживяно минало и един опит, който си беше неговият - Иполитовият. Той знаеше каква е възрастта на нищетата, но знаеше също и собствената си възраст. Знаеше я, на портрета личеше, че знае, но я крие. Защото имаше онова, което имаше - повиван от мъгли и кърмен от летните дъждове. Но иначе да си му стигат бутилка с водка в джоба и разговорите с разни други обесници.

Този ден, когато се сбогувахме с него, беше един най-обикновен есенен ден - дъжделив и проскубан. Бяха нападали всякакви есенни листа като отронен пърхот от главата господня. Капусткин метеше алеите с онова усърдие, с което и друг път бавно и старателно излизваше тротоари и бордюри. А може би си измисляше, че мете. Че току свива цигара и въобще...че е тук. Та нали каза, че и името му измислено било, както цялото му съществувание. И всеки се питаше, що за човек е онзи индивид там? Каква е целта му с това упорито противоборство и надмогване със съдбата? Има ли изобщо цел? Най-вероятно - не! Забравил я е, заедно с амнезията...

- Е, Романич! Аз тръгвам! А под мищница ти нося портрета...

- Ну-ну!...- спира той бавния ход на метлата. - Виж ти, съвсем същият Иполит Капусткин, кучият му син! Само по-озъбен трябвало да го...Дявол! Большое спасибо, Данил Савич!... - и изхрипхтя сконфузно в шепа.

- А ти иди, в твойта барака я сложи - от днес аз ще живея в нея! Бива си ме! - и жълтите му зъби щръкнаха в познатата идиотска усмивка. - Ха, така! Той Другарят Изидор Изич...такова...Изя, де...Мъчно ще му е, та бива ли - приятел си отива!...Слушай, друже, дай рубла, а? За цигари!...

И преди да обърна гръб на цялата тая история, запечатах в съзнанието си кучето Изя как дръгне ухото си, гътнато встрани от централните порти, през които минавах за последен път...

И то имаше какво да разкаже. Но редът му все не идваше...