Спомням си първия ден, когато седнах до Гавраил. Той беше високо истройно момче. Черната му твърда коса се стрелкаше в различните посокина света. Той имаше странният навик да се облича небрежно.

Всъщност майколкото по-нехаен изглеждаше, толкова повече знания показваше. Въобще Гавраил беше еднаот тези енигматични личности, които някак си тайнствено привличат къмсебе си, но никога не пускаха никой вътре. Рядко се срещат хора катонего. Талантлив и добър, той притежаваше леко остър език, но пък го използваше когатотрябваше. Хората ту го обичаха безкрайно, ту го мразеха - най-вероятноот злоба. Но той не им обръщаше внимание. Някак си успяваше да енаистина над тези неща.

Един ден Гавраил за пръв път закъсня за час. Междучасието ми обясни, чеискал да изпрати някакво момиче и затова малко се позабавил. Докато миразказваше, някаква тайна искряща усмивка блестеше на устните му.Естествено човешкото любопитство ме потикна да поразпитам за тази госпожица. Леко засрамен ипоруменял, Гавраил за пръв път ми заприлича на всички останали момчета,които безутешно са се влюбили. Бях шокирана от тази негова обикновеноств този момент. Бях свикнала да го виждам толкова различен и загадъчен,а сега
беше като отворена книга, която можеш да разлистиш където пожелаеш.

Започна следващият час. Съсредоточен и спокоен той отново седеше отлявата ми страна. Погледът му едновременно обмисляше думите на учителя,но беше и някъде другаде. Може би на едно далечно място, в някоя другакласна стая, до някое друго момиче. Наблюдавах го притаено и леко уплашено. Винаги съмразчитала на него,но сега сякаш той бе предал моето доверие.Практически това не бе така, но в душата си усещах, че го губя. Тъкмосе чудех какво да правя занапред, как да му говоря и изведнъж се почукана вратата. Целият клас се загледа в едно малко момиченце, което държеше едвам отворенатежката ни врата. Кестеняваите й коси леко погалваха приведените й, акафявите й очи старателно търсеха нещо.

- Извинете, Господине, може ли Гавраил за малко? - прошепна смутено тя.
- Може, може... - забързано отговори учителят, който така вдъхновено беше започнал да обяснява новият ни скучен урок.

Гавраил стана бързешком, бутна без да забележи химикалката и молива сина земята. От срам не погледна никого. Веднага след като вратата сехлопна, започнаха шушукания. Чуваха се всякакви коментари. Някои севъзмущаваха как може това момиче да е толкова грозно. Други се чудехакак може Гавраил да се е захванал с подобни хора, но това билопредвидимо веднага след като го видиш колко нехаен е. Трети пък обсъждаха с кой преди са виждали момичето. В този момент ми идваше да зашлевя всички за грубите им приказки. Нима непомнеха колко пъти той ни бе измъквал от беди? А когато искаха да нинакажат за бягство? Кой застана отпред и каза всичко в очите научителя? Малко го посмъмриха след това, но пък ни се размина. Всичкотова беше забравено за момент, а само клюките и лошите езици звучаханавсякъде.

Вратата отново се отвори и влезе още по-засрамения и
почервенял Гавраил. Сгуши се набързо в стола си и отново
зарея поглед някъде там. Усещах учестеното му дишане.
Кръстоса нервно крака, без да види смачка единия край на
ризата си и започна да подмята молива ми от ръка на ръка.
Някой отзад се заяде:

- Гави, какво беше това маце, бе?

Той сковано се обърна назад, усмихна се криво и тихо ми прошепна на ухо "Мразя ги!".

След няколко седмици всичко това бе забравено, но промяната в него беочевидна. Стана малко по-мълчалив и замислен от обикновено. Обичаше дабърка в джобовете си и да гледа през прозореца. Понякога просто секачваше по перваза и започваше да крачи по него. Хората му се чудеха,смееха му се, питаха го защо го прави, а той просто седеше там имислеше. Аз само можех да предполагам какво.

Но следващата сряда Мартин влезе в стаята с невероятната новина, че евидял Гавраил да целува онова момиче. Всички се разсмяха подло иковарно като хиени, чиито план току-що се беше осъществил. Започнаха даподмятат какво ли не по техен адрес.

- Виж само как са се намерили - и двамта са един глупави зубърчета, коеот кое по-грозно и неугледно. А да знаеш само как се целуваха... натакива като тях трябва да бъде забранено - хората ще изпаднат в ужас отподобна сцена!

За съжаление Гавраил тъкмо влизаше, когато чу тези думи. Погледнавсички някак уплашено, после страхът му преля в гняв, който той умелоуспя да затаи в себе си. Избяга.

Не го видяхме няколко дни. Беше избягал с онова момиче. Гневът иобидата могат така да влудят човешката душа, че дори и разумни катонего хора да извършат глупости.

Намериха ги след 4 дни. Спретнаха им такава караница, че те вече не си прогвориха..

Това е последната ни година в гимназията. Често ми става мъчно, чесигурно няма да мога да виждам Гавраил, защото въпреки всички нещастияи клевети, той остана моят най-добър приятел.

Понякога когато идвам към училище го срещам и тръгваме заедно. Случвасе да минем покрай къщата на онова момиче и виждам как страхливо тойвдига глава към прозореца й с някаква скрита надежда. Тогава тяотмества завесата и трепетно поглежда към нас. Разменят си тайнисъобщения - убедена съм и не искам да им преча.

Един ден от тетрадката на Гавраил падна едно листче. На него пишеше:

"Отивам си...

Колко лесно да го кажеш. Колко лесно да го направиш. Но някак си еднобеззащитие все още ме задържа тук. Защо ли? Цялото ми съзнание еизплетено от зависимости. Как така? С годините прекарани тук всичко сее трупало неусетно и ето, че в един момент крехките нишки паяжинки сеоказват едно яко алпинистко нераздираемо въже.

Вървя за пореден път по същата улица под същите дървета. Чудя се далида ги мразя, но нещо все ме спира. Какво? Времето в този град еоставило някакъв отпечатък, който иска капчица благодарност. Все ми сеструва, че тя е излишна. А пък се чувствам длъжен да я дам поне слипсата на омраза.

Времето ми тече все по-бързо. Искам да спре и да се насладя на малкотоистински свободни мигове. Но не става толкова лесно. Явно трябва да гозаслужа.

Минаха пет години. Пет прекрасни и тежки години.

Трудно е да растеш. Малко хора го разбират и приемат бързо. Душата миту вилнееше из облаците, ту се загробваше в безиходицата налибиринта-живот...  "

 Извинявам се за отвратителния формат на текста - постарах се да го оправя, но не успях - съжалявам. Благодаря на тези, които въобще го погледнат или прочетат :)