Обществото на даването

Наскоро четох в едно е-списание, че учени са открили, че човек се чувства по-добре, когато дава. Изглежда механизмът на даването е обвързан с биологична реакция на щастие. Това ме накара да се замисля, какво ако създадем общество, което е телесно-правилно- общество основано, на биологично-заложените ни механизми на щастие и нещастие.
Каква е философията на даването? Когато даваш нещо/правиш нещо за някой, за неговото благоденствие, ти се чувстваш полезен и добър. Тялото ти те изпълва със задоволство и любов към себе си. Смяташ себе си за добър и достоен, за някой който го е грижа. Мисленето за положителни неща е хубаво, но само действието отключва в теб отношение към себе си и околните, което съгласете се рядко съумяваме да изпитаме в забързаното си ежедневие. Отношение на вътрешно задоволство.
Тогава...можем ли да живеем изцяло по този начин? Можем ли когато даваме да не искаме. Да даваме с цялото си сърце и когато получаваме- да се радваме отново с цялото си сърце. Но никога да не изискваме.

Например да започнем от най-чистото и красиво човешко чувство. Какво е любовта без страст и без секс? Без желанието да притежаваш и да обсебваш. Не е ли тя точно радостта от това да даваш на любимия човек и да видиш светлината в очите му. Не е ли даване желанието той/тя да бъде добре, да направиш всичко необходимо за него/нея, за да бъде щастлив и усмихнат/а.
Трудно е да си представим чистата любов докато се влюбени, защото тогава в мозъка ни е хаос от химикали. Толкова се прехласваме в удоволствието да докосваш някого, което желае да бъде докосван, да даряваш нежност и да получаваш, че неусетно това ни се превръща във фикс идея. В такива моменти нашата любов не е толкова даване, колкото желание да получим, да черпим от живота с пълни шепи, да изпием до дъно страстта, която ни е споходила така внезапно.
 А възможно ли е такава любов да просъществува завинаги? Ако утре открият начин да станем безсмъртни, може ли любовта ни да оцелее като понятие изобщо през вековете. Да бъдем завинаги с един човек, въпреки че сексът вече е скучен,ако изобщо го има и че тръпката е отлетяла в столетията. Значи ли това, че любовта не съществува?

Знаем ли изобщо какво е да обичаш? Мисля, че знаем. Мисля, че пример за чиста обич, е тази на майката ( и на бащата надявам се) към детето. Има ли по-чиста, нежна и всеобхватна обич? Какво иска майката от детето си в замяна на любовта и грижите, които му дава? Нищо, освен уважение. Но децата винаги обичат майките си, няма нужда те да го изискват от тях. Няма нужда да се съмняват в обичта им и да се тръшкат, че нещо не е наред. Те знаят, че тази обич е вечна и неоспорима, защото никой друг не дава като майката. И детето обича завинаги майка си.

Какво би станало ако всички започнем да даваме и да се наслаждаваме на даването, а не на получаването. Да не изискваме в замяна, а да се радваме на това, че изобщо имаме на кого да дадем, кого да зарадваме. Звучи трудно, защото винаги има кой да злоупотреби. Но как може да се злоупотреби с нещо, което те кара да се чувстваш добре независимо от резултата. Защото тялото ти казва, че това е добро. А тялото съгласете се е много мощен източник на одобрение.

Можем ли, когато намерим някой който обичаме, да забравим получаването и винаги да даваме. Това не значи да пренебрегнем неговото/нейното даване-не, важно е освен да развием в себе си даванет, да станем достатъчно чувствителни, за можем и да получаваме. Можем ли да правим хубави неща за човека до нас и да се радваме на неговите жестове без да ги изискваме.
Мисля че можем. Друг е въпросът дали такава любов може да се впише в моногамния стереотип, който така упорито обожаваме.
Защото когато даваш и не изискваш нищо обратно си напълно свободен. Свободен да дадеш, на когото намериш за добре и да се радваш на това което получаваш, когато го получиш.

Но да се върнем на въпроса за обществото, защото той е основния. Можем ли като граждани да даваме и да не изискваме. Това разбира се не значи да не си търсим правата- те затова са права, защото можем и трябва да ги получим. Въпросът е в отношението. Можем ли, когато отиваме на работа да го правим с вътрешното убеждение, че правим нещо полезно, че даваме поле за изява на себе си и нещо полезно за останалите. Че по някакъв начин помагаме на хората около нас и на цивилизацията като цяло да стане по-добра. Можем ли, когато общуваме с останалите, винаги да изхождаме от въпроса какво добро мога да направя за тях. Няма нужда да казвам, че не говоря за пренебрегване на себе си, защото телесната философия никога не би подкрепила такова нещо.За нея самосъхранението е над всичко. Но освен това, тя обича да дава. Тялото обича да прави останалите щастливи. Да ги кара да се усмихват. Можем ли да подхождаме така към всичко около себе си. Винаги да търсим възможността да направим добро. Да създадем нещо полезно. Да кажем на хората нещо важно без да им се натрапваме и да изискваме нищо. Можем ли първо да мислим какво можем да дадем и едва след това какво бихме искали да получим.

Можем ли да отидем да пазаруваме и да се усмихнем дори на навъсената продавачка. Или да кажем нещо мило, на който и да е около нас.Защото от собствения си личен опит съдя, че когато съм подтисната, дори и най-безмисления разговор с някоя съседка, ме кара да се чуствам много по-добре. Става ми толкова по-леко.

Смятам, че ако всеки от нас се опита да намери в себе си щастието от даването, много по-лесно ще получаваме това което искаме. Защото ако всички дават, всички и ще получават. И не превръщайте това общество в утопия- не е. Това е просто общество с различни приоритети. То не отхвърля защитата на собствения ти интерес, то просто те кара да правиш това което правиш с различни подбуди. Винаги има вариант, в който да направиш нещата без да нараниш никого. Просто до такава степен сме свикнали да се чувствам неразбрани, че предпочитаме да не го търсим. Но такъв има. Не би ли било прекрасно да живеем в общество, в което той е намерен.

Да, трудно е, но трябва да се започне от някъде. И както будистите казват-за да промениш света е достатъчно да промениш себе си. А това поне можем да направим. Нека потърсим възможността да дадем, да създадем нещо хубаво и добро, да направим някой щастлив във всяка ситуация. Сигурна съм, че тогава светът ще се промени ама много много бързо. А и не забравяйте- записано е в мозъка ни- който/каквото и да го е сложил/о там, явно го е направил/о с някаква цел.