Баба ми почина на 5 март. Както някои знаят, а други не.
Тя страда много в последната година (ако не и 10 години) и затова аз не страдам за нея. Не я оплаквам. Когато я видях след инсулта, преди 4 години много плаках. Когато се задуши и едва не умря, много ме беше страх. Направих каквото можах и тя се върна към живота. Което може би беше грешка, но както и да е, по-голяма грешка щеше да бъде да не направя нищо,и също като лекаря от Бърза Помощ просто да я чакам да си отиде.

Но когато я видях лежаща на леглото, отпусната, без нито една бръчка по мекото и лице, когато докоснах топлата все още ръка и осъзнах колко е спокойна, за пръв път от много време насам, напълно спокойна, без болка и отчаяние, не ме беше страх. Не ме заболя. Не плаках. Нито една сълза.

Защото видях с очите си разликата. Между живота и смъртта.

Много време ме беше страх от смъртта. Бях ужасена. Какво би било да загубя най-близките си. Да ги няма. Да остана без тях.
И всеки път мислех само за себе си. За това колко ще ме боли, колко ще ми е мъчно, какво ще правя без тях. Но не и за тях и тяхното добро. Не си задавах въпроса, когато се молех за тях, дали да са живи за тях ще е добре. Дали животът ще си заслужава. И получих отговорите си.

Когато Дядо почина преди 3 години, много плаках. Той си отиде неразбран и необичан. Не защото не го обичахме, а защото любовта ни не беше правилно изразена. Не го разбирахме и не му съчуствахме. Не можехме да видим, че човекът в главите ни отдавна не съвпада с реалния човек. С този, който имаше нужда от нас, а ние го разбрахме едва когато беше твърде късно, за да отклоним хода на събитията. Ние отказахме да си отворим очите и той просто се отказа от живота. Тръгна си.

Това беше първият ясен знак, че животът е повече от това да си жив. Че не ние, не лекарите, а душата на самия човек решава колко още да остане. Той ми показа, че когато душата ти каже "Стига", никой друг няма думата. Никой.

Но не за Дядо искам да пиша. А за Баба.
Тя остана твърде дълго. Не, може би остана твърде кратко. Може би душата й наистина е вярвала, че може да се пребори с проклетията й както ние вярвахме. И да, не се очудвайте, че говоря така за нея. Едва ли някой освен може би Дядо я е обичал колкото мен, така че си запазвам правото да говоря истината. (или добре, всички сме я обичали по свой си начин, но аз определено бях на бойната линия от както Дядо почина)
Баба беше прекрасен човек, но за съжаление чудовищната й воля се простираше само към другите. Не и към себе си. Последните и месеци бяха парад на мизерията. По много причини, но главно поради нейната липса на воля да прави това, което е добро за нея. Което е един добър урок за всички нас, какво се случва, когато решим, че е по-лесно да страдаме защото сме слаби, отколкото да страдаме, защото сме силни.

Честно казано направо не можех да повярвам, че е мъртва. И още не мога. Тя устоя на толкова удари на живота. Странно е, когато си се борил за живота на някого, когато си видял как си отива и как после се връща изведнъж да го видиш мъртъв. Празен. Отпуснат. Ненужен вече, тъй като същността си е отишла. Странно е и трудно за осъзнаване. И когато си говорил с някого на обяд и след 8 часа, него вече го няма е просто твърде много...Защото в един момент виждаш как даден човек остава жив, независимо от всички тъпотии, които си причинява и после умира по някакъв потресаващо тъп начин. Добре де, не тъп, защото очевидно е ефективен, но със сигурност, след всички драми, които преживях покрай нея, очаквах нещо по-...въздействащо. А не, просто така. Просто душата си хваща пътя. Без битка, без стон. Тихо, кротко и напълно необратимо.

Както и да е, това което исках да напиша беше друго. Искам да благодаря на Баба и Дядо за всичко, което са направили за мен.
Те ме почти почти ме отгледаха, отидоха да живеят извън София заради мен, купиха първата ни козичка, Къци, от някакво шантаво село, заради мен, за да има козе мляко за детенцето, после гледаха какви ли не животни, за да ми покажат колко е прекрасно да обичаш и да се грижиш. За красотата на живота по Земята от какъвто и да е вид и форма. За да може моето сърце да цъфти, тогава когато нямаше за какво иначе да се радва. Те ми осигуриха детство, което не бих могла и да си измечтая. Благодарение на тях изживях толкова прекрасни мигове, сред Природата,  сама, с приятели, всички тези чудесни лета, първите целувки, първата любов (ех, Иване, днес те сънувах :) ). Моята стая. Моите книги. Моите медитации и ритуали. Място лично за мен. Където да открия коя съм. Станах девойка там. Станах жена пак там. Станах човек пак там. Видях толкова много. Научих толкова много за живота. За висотите и паденията му. За щастливите и сравнително здрави хора въпреки болестите си. За болните и умиращи хора, въпреки възраста си. За чуждите хора и преглъщането на гордоста. За тялото. За живота и смъртта. За смяната на тръби, зидането на стени и разбиването им, чистенето на комини, правенето на замаски и бетон, косенето на сено, гаврата с НЕК, смяната на гуми и другите велики достижения на човешката мисъл.
Дори веднъж участвах в разбиването на една виличка. :) /само вандализъм искам да отбележа/

Благодаря ти, Бабо, че изживя това ужасно задушаване, защото ми позволи да те спася. Да усетя какво е да се бориш със Смъртта. Благодаря ти и за раните, които лекувах по теб. За да разбера колко тленно е тялото и колко силна е волята за живот. За да осъзная какво аз мисля за тялото и как съм готова да направя каквото трябва в името на доброто на човека, който обичам. Благодаря, че ми показа всичко, което видях там. Не си направила всичко от обич, надявам се и че не си го изживяла само заради мен, но при всички положения, ти ме направи по-добър човек много повече от всички останали хора, които само си говорят. Благодарение на теб и на Дядо изживях неща, които другите хора могат само да обсъждат. Научих се да не извръщам глава, а да гледам истината в очите. Добре де, може би не напълно, но доста повече от преди. Показа ми преспектива, която никой не иска да има, но която е важна.  (и д последните 3 реда, не искам да кажа, че съм единствената, която е изживявала подобни неща, просто че ги оценявам за себе си)

Благодаря ти, че изживя всичко това, защото сега съм по-добра и по-силна. Съжалявам, че си наложи да го преживееш, но не съжалявам, че ми се наложи да го видя. Надявам се следващия ти живот да е много по-лек, изпълнен с радост, щастие и правилно използване на дарбите, които имаш. Ти знаеш колко те обичам.
Бъди щастлива и нека Бог да благослови безсмъртната ти душа.