avatar

НИЩО НОВО

От доста години всяко лято работя в Гърция. Някой хора я наричат „Задния двор на Европа”, но ако тя е задния двор, то България сигурно е нещо като нерегламентираното сметище на ЕС-то.

Тук все някой ще ме обвини в нихилизъм, само че аз не се срамувам, че съм българка, просто се срамувам да си поканя гости от чужбина, защото гледката, която ме хвърля в потрес започва още след като мина границата. Заведенията около БГ митницата са главно ламаринени барачки, дори не са закичени с алуминиева дограма, а ямните тоалетни просто не миришат, защото са заключени, а ако нямам късмет и мина покрай някоя с разбита врата, ще разбера, че определението СМЪРДЯТ е меко казано обидно за думата смрад, защото още не е измислена дума за вонята, с която разгласяват присъствието си по въздуха  в горещите летни дни. Но, хайде, да не се заяждам с кенефите, те не са виновни за състоянието си. Все пак са създадени да бъдат опикавани и осирани, така че мога да преживея идеята, че може да миришкат на смрад.

Обаче някак си по-трудно преживявам гледката около контейнерите за боклук. Те са за боклук, т.е. боклука трябва да се поставя в тях, а не около тях, но обикновено боклука е навсякъде, до където на човек му стига окото, само не и където му е мястото. Та казах ли че не ме е срам, че съм българка? Срам ме е да покажа българщинката, защото гледката е просто отврат. 

В тази връзка се сетих как преди години една възрастна гъркиня ме попита защо в БГ-то не си боядисваме къщите отвън? Честно казано не бях се замисляла за това нашенско проявление на мърлявщина, докато не стана модерно санирането на жилищата като форма на демонстрация на финансово надмощие над съседите. Значи, дори и боядисването на дома не е въпрос на необходимост, нито на практичност – и това е въпрос на демонстрация на превъзходство. Колко първично! Бих казала, ако не ми беше ясно, че в България е нормално да го караме на голяма доза чалга гарнирана с постоянно щракане с пръсти, негативни емоции, самосъжаление и ниско летене из улици, пазени само от „спящи полицаи”.

Тук някъде ще си кажете, че сигурно съм много ядосана. Не съм ядосана, просто трудно се аклиматизирам. А и тези дни имах неочакван гост от чужбина, който видя истинските килими от есенни листа по тротоарите /КРАСОТА!!!/, остатъците от семки и бонбонки пред всяка пейка в парка, които не пречат на никого из улиците, както и огромната кална локва точно пред автобусната спирка, с която се бореха няколко души и аз трябваше да обясня как така кметството няма пари да отстрани един елементарен пътен проблем, а има пари за общоселянийски панаир от вида „Празник на града” с кебапчета и чалга-певици, които се прозяват  на микрофоните си, с цел да заблудят няколко хлапета от детската градина, че могат да пеят. Като изпадна в позицията да се чувствам виновна и когато забележа, че почвам да си търся оправдание за обществени неуредици, които са ми неподвластни и особено като трябва да показвам как  РОДИНАТА ми изглежда като карикатура, просто започвам да се срамувам, че съм българка в България, а до сега не ме е било срам да съм българка в чужбина. Сигурно, защото там аз се стремя да представям България по някакъв по-добър начин или поне си мечтая да е така. Дано не ми дойдат скоро пак гости от чужбина, че сигурно ще трябва да ги прекарвам с вързани очи или за по-сигурно с чували на главите, за да не виждат всички неща, които аз не искам да виждам.

 

Сега остава само да се аклиматизирам, да прескоча много черната си дупка, от която ми е толкова трудно да изпълзя и да свикна с гледката, защото тя ще ме съпътства чак до пролетта.:)