Днес реших да приключа този пътепис, от една страна, за да не оставям работата си недовършена, а от друга, защото в четвъртък започвам новото пътешествие към лятната емиграция. Заминавам, хора. Известно време ще присъствам тук тихо и от юг...

Пътеписът не е весел, защото и усещането за предстоящо  ми ново пътуване не ме радва особено. Всяка година е като за последно и все пак, никога не е за последно...

 Парче локум за всеки турист

По пътя от Лариса на юг, бързахме, но не защото щяхме да откриваме топлата вода, а защото трябваше да се  изкачим по планинския масив, за да достигнем от там върховете на скалите, където се издигат приказните средновековни манастири, от местността известна като  Метеора.

Така открихме  Калампака -  селището, което се намира в подножието на Метеора.

Точно на пътя, който води към скалите на Метеора има едно магазинче за сувенири, където всеки гост бива посрещнат още на входа с парченце истински гръцки локум. Няма защо да коментирам представата ми за гостоприемство, но това някак много ми харесва като търговска стратегия. Един обикновен магазин за сувенири, в който се изработват икони посреща клиентите си като гости. Приятно изживяване точно на пътя към манастирите.

От гостоприемното магазинче си купихме по един малък пътеводител и поехме към манастирите.

За онези, които са ходили по този край на Гърция, знаят, че Метеора е изключително природно явление, което представлява откъснати, огромни каменни блокове, върху които са накацали кокетни средновековни манастири.

Метеора преведено от гръцки означава следвремие. Защото онези вълшебни скали са родени преди времето на хората и сигурно ще останат и след времето на хората. Метеора – това е мястото на безвремието.

Първия манастир, които посетихме беше „Св. Стефан” и той представлява най-големият женски манастир на Метеора, но не и най-големият по принцип.

Изкатерихме с колата върха, щракнахме няколко снимки и след поредния завой видяхме първата цел – манастира „св. Стефан”.

Едно малко мостче свързва скалата върху, която е манастира  с планината, а зад манастирската стена, която по външен вид го представяше като приказен средновековен замък се гуши и средновековната църква.

Малката ни групичка от четири души тръгна към мостчето и по някаква причина погледът ми се върна назад и там, точно срещу стената, в наклона към пропастта видях, че монахините са си направили малка кокетна градинка с формата на сърце. Вълшебството от сблъсъка със средновековието продължи като приказка, която с всяка стъпка оживява точно пред очите ми.

Трудно ми е да опиша изключително подреденото място, на което ежедневно се изсипват огромни групи туристи, но всички се отнасят някак благоговейно и с уважение към миналото на това място и се стараят да не нарушават спокойствието им.
Вторият манастир, който посетихме беше и най-големият мъжки манастир на Метеора, до който се стига малко трудно, защото първо се върви надолу към дъното на пропастта, а после все нагоре. Не си направих труда да броя стъпалата, защото гледката към съседните скали е достатъчно красива, за да ме занимава през пътя на изкачването, но първото ми впечатление от гледката надолу и нагоре беше, че това приключение не е за мен и все пак, всеки път, когато имам възможност да го изживея се спускам по безбройните стъпала на стълбите и ги извървявам. Там на върха на скалата може да се види една прекрасна църква, с много красива градина, няколко музея и разбира се мноооого хора. Винаги, когато отивам в този манастир, известен на всички туристи като Големият Метеор, а наименуван „Св. Преображение Господне”, ме впечатлява градината му. Изключително кокетна и на върха на скала – просто красота. Освен това точно там – в неговата  градина има малка чешма, в която винаги хвърлям една монета с мисълта пак да се върна. Каквото и да напиша от тук на татък няма да е достатъчно, за да опиша усещането от сблъсъка между  масовия турист, жаден за красота, въоръжен с ненаситен фотоапарат и милостивият мир на средновековния храм.  До това усешане може да се стигне само на Метеора.

Големият Метеор и градината му.