Съботен следобед. Блажено се пробуждам от дрямката. Попадам на едно от предаванията на Мартин Карбовски. Май че е към края. Гледам един симпатяга - нарекъл се Цветино Джукати от едно врачанско село рапира някакви безсмислици в диапазона от „Велик е нашият войник“ до „Не моа да се запра“. После последва интервю. Той се казвал Цецо Джуката, ама това не му харесвало. Та на въпроса на Карбовски как са нещата у нас, той рече че не са добре. Последва друг въпрос в смисъл по какво личи, че не са добре. Той отговори че хората не се успихват.

Върших, каквото върших, и гледам новините вечерта. Там ББ взе микрофона от една журналистка и я попита щом като толкова се интересува от тъста на Цветанов, не се ли интересува от положителната оценка за България от страна на Европейската комисия по някакъв там въпрос. Тя отговори категорично НЕ!

Вече е неделя. Оставям мисълта ми сега да блуждае между тези две събития. Обикновено когато нещо привлече вниманието ми, гледам да го попредъвча докато реша каква работа може да ми свърши това събитие. А то в главата ми само един въпрос: „Какво трябва да се случи та да започнем да се усмихваме? А какво би се случило ако започнем да се усмихваме?“

По едно време започна да изплува спомен. Преди повече от десет години бяхме на демонстрация на клуба по айкидо воден от моя приятел Владо Кънчовски. Мястото беше спортната зала в Перник. Гост демонстраторът беше една чудна личност - Фумио Тойода с четвърти дан по айкидо. Та той накара един Краси да го сграбчи отзад и каза: „Виждате ли? Сега този човек контролира изцяло тялото ми. Но в никакъв случай не контролира духа ми.“ След това с едно много пестеливо, почти незабележимо движение разби ключа на противника си и той отхръкна назад.

А така. Някакво усещане започна да се прояснява. Нали знаете, едно от онези усещания, които даже не знаеш какви са, но чувстваш, че имат значението на прозрение...

В главата ми изплува случка от преди две седмици. Имам един навик сутрин преди да тръгна към офиса да си кажа: „Чудесно би било ако днес..." Та тогава тръгвайки за работа си казах „Чудесно би било, ако днес в офиса ме чака опашка от нетърпеливи клиенти“ :)

Опашка не ме чакаше, но докато преглеждах пощата си, видях покана за приятелство във Фейсбука от един човек, с когото се бях срещал два пъти преди около година. Тогава не можахме да му свършим работа, но имах много добри впечатления от него. Приех поканата и на следващия ден получих пак от него лично съобщение с въпроса искам ли да ме срещне с негов приятел, който иска да продаде свои имоти? Искам разбира се. Организирахме среща още същия ден. Влизам в офиса и гледам на стената картата на Видин. Обикновено при среща, особено първоначална, гледам да тръгна от общи неща и интереси, та започнахме разговор за Видин. Абе от общото към различното, от безспорното към спорнто и така... Човешко общуване. Получи се много приятен разговор. А имотите на човека действително хубави, на съвсем нормална цена, но големи по площ. В днешната ситуация трудно може да се намери инвеститор, който да се заинтересова от такива площи.

Минаха се два-три дена. Пак се върнах на тази тема и по едно време ми хрумна, че тези имоти могат да се разделят така, че да могат да се продават и като малки и като големи парцели. „Трябва да му се обадя“, казвам си. Само че не му се обадих веднага. Трябваше да свърша нещо друго. След няколко часа телефонът звънна. Обади ми се същия човек и ми предложи да се срещнем, за да обсъдим възможността да разделим имотите така, че да могат да се продават като малки и като големи парцели... Усмихнах се.

Утре е прошка. Простете, простено да ви е и Бог да прости!