Несъмнено модерното изкуство е ярко и забележимо явление на съвременния културен хоризонт. Това, което го прави толкова популярно, е неизменното му присъствие в нашето ежедневие. Неговите проявления са се превърнали в твърде познати, фамилиарни образи, в икони на нашето време. То ни гледа от кориците и страниците на списания, вестници и книги, от телевизионния и компютърния екран, от плакати и афиши, от реклами и билбордове. Може да се види дори в обществени учреждения и места за отдих и забавление. За разлика от класическото изкуство, поставено своевременно в миманса, съвременното е излязло далеч извън музеите и галериите и шествува победоносно по света. Благодарение на широката си застъпеност и всеобхватност то е станало наш инстинкт, наша втора природа, която предопределя вкусовете и избора ни. А те се ограничават винаги от предлагането, което сега изцяло е съставено от продукти, произведени по модните днес тенденции. Както знаем, човешкото съзнание се обуславя от битието, от това, което го заобикаля. Когато сме обградени, дори обсадени от съвременно изкуство, ние започваме да мислим с неговите категории и критерии. То става нашата база за сравнение, чрез която измерваме и оценяваме културното пространство около нас.

    Фокусът тук е върху онези, лежащи на повърхността най-актуални форми, проявления и тенденции, които определят модата в изкуството поне през последния век. Тяхната бодяща очите посредственост и естетическа нищета е симптом за тежката криза, в която е изпаднала световната култура. Изключително тревожна е безпардонността, с която бива налагана на обществото тази пошла симулация на художественост. И макар да се визира изкуството като цяло, за по добра нагледност ще използваме примери от живописта и нейния понятиен инструментариум.

    Изкуството на новото време представлява лабилна и аморфна система, в която напълно отсъствува механизъм за отсяване на доброкачествените продукти от замърсителите. Това дава възможност всякакви безобразни изделия да бъдат манифестирани като изкуство и котирани на пазара за такива произведения. Създава се впечатление, че в тази сфера отсъствува и не е необходима оценъчна база, възоснова на която да се извърши критичен анализ на една творба. От това следва, че всичко, което си е самопоставило щампа „изкуство”, непременно е такова. Очевидно е, че подобна безкритичност и липса на критерии е недопустима, защото става благодатна почва за лумпенизация на изкуството и на културата като цяло. Плодовете на този хаос се проявяват в творенията на съвременните културтрегери и представляват пълно отрицание на самото изкуство. 

    Има една важна причина (освен финансовите облаги, разбира се, които са основният мотиватор на днешните дейци на изкуството), поради която съвременното изкуство (колкото и общ да е тоя термин) се приема така благосклонно дори и в най-чудатите си форми, които го отдалечават безкрайно от истинските прояви на такова – толкова далеко, колкото са във функционално отношение близките иначе по звучене понятия стол и електрически стол. В огромна част от произведенията на изобразителното изкуство, създадени през последните сто години, пропорциите и перспективата, ако изобщо присъстват, са силно деформирани. Безпределно лесно е да се сътвори или наподоби такова изображение, защото за това практически не са необходими и не се спазват никакви правила и критерии. Но далеч по-трудно е да се изработи нещо, в което перспективата и пропорциите са стриктно спазени (или поне отклоненията от тях не дразнят възприятията), да му се придаде динамика, живот, да се одухотвори. Всеки, който може да държи четка, има зрение и разполага с необходимите пособия, може да нахвърля нещо върху платното. Липсата на критерии и коректив не позволява адекватна оценка на получения продукт и той спокойно може да бъде обявен за шедьовър, а създателят му – за гений, стига да бъде подходящо представен и достатъчно упорито натрапван на публиката. А изкуството трябва да бъде проява на съвършено владеене на материята, задълбочени познания за характеристиките на изобразявания предмет, много високи технически умения, обективно представяне на обекта или композицията от такива, фин естетически усет. Но сегашния критериен дефицит позволява на всеки, надраскал нещо, да се мери с авторитетите на модерното изкуство – просто защото и техните прословути изделия представляват откровени драсканици. Така всяка бездарна цапаница може да се равнява с друга такава, авторството на която принадлежи на някое популярно артистично име, която обаче с помощта на подходяща реклама е придобила широка известност и висока цена. Всеки може да се чувствува част от „елита”, съзнавайки, че разликата между неговия продукт и този, принадлежащ на някой прехвален творец, е само качеството на PR-а.

    Но няма никаква причина да приветствуваме като творец всеки, който е хванал четката и е решил чрез нея да представи вижданията си. Първо, той може да няма таланта и уменията да го прави, и второ, дори и да притежава определени заложби, е възможно идеите му да са твърде ограничени и простовати. И в двата случая ще имаме някакъв продукт, но качеството му би било далече от истинското изкуство.

    Тази оценъчна недостатъчност дава шанс на всякакви самозванци да се подвизават на това поприще. Фабрикатите им биват пространно популяризирани, защото ще донесат печалба не само на тях, но и на продавачите на „въздух”. 

    Низвергването на утвърдените естетически стандарти и критерии оставя много хора със съвсем погрешното впечатление, че с изкуство може да се занимава всеки, който пожелае. Мнозина мислят, че отношението към изкуството може да се сравни с това към вкусовете и ароматите – т.е. всеки си има свои лични предпочитания и се ръководи само от тях. Разликата обаче е съществена и се състои в това, че изкуството е напълно съзнателна творческа деятелност и като такава следва да се подчинява на определени критерии. Последните са формирани в продължение на хилядолетия и тяхното пренебрегване би било фатално. Резултатът от такова неглижиране би бил подобен на последствията от неспазването на установените архитектурни норми при проектирането и изграждането на здание – а именно колапс на конструкцията. Точно такъв ефект се наблюдава в съвременното изкуство вследствие на анархията, предизвикана от разрушаването на старата, дълго изграждана оценъчна система.

    Изкуството на новото време представлява прогнила и паянтова постройка, която се крепи единствено от користни интереси и финансови изгоди. Причината да не бъде срутена досега е в унищожаването на естетическите критерии в общественото съзнание. Мерките и ориентирите предвидливо са отстранени, за да се пресече всяка възможност за правилно оценяване, което би разкрило несъстоятелността на модерното изкуство. Все едно при скок на дължина да не разполагаме с уред за измерване на разстояния. Тогава всеки от присъствуващите ще преценява резултатите от своята гледна точка и от позиция на собствените си пристрастия. Тоест, ще се получи пълен хаос. Ето такова е състоянието на изкуството в днешно време.

    В голямо заблуждение е изпаднал онзи, който смята, че изкуството е нива, в която може да гази всеки. Въпреки че може да носи финансови облаги, никога те не могат да бъдат водещият мотив за неговите (на изкуството) истински прояви. Вдъхновение могат да бъдат само конкретни идеи и представи, които отразяват естетическите идеали на субекта. При това тези идеали не бива да бъдат посредствени и примитивни, като освен всичко друго трябва да са и великолепно майсторски и вярно пресъздадени.

    Недопустимо е всеки, решил да изложи по един или друг начин циркулиращите в съзнанието му образи, да бъде творец. Не може виденията на някой болен или лишен от въображение разум, изобразени в най-груби, осакатени и неправилни форми, да се приемат за изкуство. Ако дори само за миг допуснем, че това е възможно, тогава излиза, че всеки би могъл да прави изкуство. А това е немислимо, направо абсурдно. Изкуство е само това, което демонстрира невероятна естетическа изтънченост и възвишен идеал за красота, съчетани с изумителна способност да ги представя чрез реалистични образи на публиката. А това е във възможностите на малцина. Ето защо изкуството е сцена, на която могат и имат право да се изявяват само избрани, докоснати от провидението хора.

    Изкуството предполага и изисква много високо майсторство при реализация на творческия замисъл. Как тогава да приемем за такова онези продукти, които изглеждат излезли като че ли от изпод ръцете на невръстни деца или сътворени от примат с четка в ръка?

    Стремежът към оригиналност, който е неизменно явление в проявленията на модерния art, въобще не може да бъде основополагащ мотив за твореца. Оригинално може да бъде и заливането на платното с кофа боя, но нима това е изкуство? Оригинално би било и възпроизвеждането на обектите с безобразно размазани и безформени контури или в обратно положение на обичайното им състояние. Но нима в това има и капка естетика? Тоест, оригиналнеченето не може да бъде самоцел и не може да бъде критерий за дефинирането на твореца. По скоро това е способ за прикриване на бездарността и за привличане вниманието на невежата публика, която в голямата си част също страда от естетически дефицит. Екстравагантността е отличителен белег на безидейността, естетическата недостатъчност, духовната нищета и техническата неграмотност на индивида. Тя е подсъзнателно средство за свръхкомпенсация на тия творчески и личностни недостатъци и комплекси.

    Всяко творение всъщност е показател за състоянието и качеството на духовния мир, естетическата чувствителност и творческите способности на индивида. В този смисъл, разкривените, обезобразени и безформени продукти разкриват преди всичко душевна празнота и бездарие, ако не и болестно състояние. Но това важи с пълна сила и за наблюдателя. Ако той приема положително подобна творческа недостатъчност, значи неговия светоглед и естетически идеал са твърде нерафинирани и посредствени. Разбира се, съвсем нормално е не всички да притежават необходимите качества, подготовка, възпитание и заложби да създават и оценяват произведения на изкуството. В това няма нищо необичайно или обезпокоително. Както не би било странно, ако художникът не е добър виолончелист или маратонец.

    Не съществува обществено значима човешка дейност, за която да няма установени норми и стандарти. Най-малко от всички такава неопределена материя може да бъде изкуството. То представлява изключително сложна творческа активност, най-висока степен на художествено майсторство, върховна проява на умения и талант, висша изява на човешкия дух, намиращ своята материализация в произведението на твореца. Само тия творения, които се доближават до съвършеното представяне на визирания обект или обекти, могат да заслужат правото да бъдат наречени изкуство. И тъй като всеки предмет от живата и нежива природа има три измерения, то, за да бъде той реалистично предаден, е необходимо да се борави извънредно умело с пропорциите и перспективата. Те са ръководещите отправни точки, реперите, с чиято помощ се определят качествата на получения продукт.

    Както казахме, един от задължителните компоненти на истинското изкуство (в случая изобразителното) е спазването на обезателните принципи, които го характеризират като такова – пропорциите и перспективата, съобразявайки ги с естествените особености и характеристики на човешките възприятия. Те са оновополагащите способи за графична проекция, за изобразяване на триизмерни обекти върху равнинна повърхност така, че да бъде създадена илюзия за пространственост и триизмерност. Чрез този метод у наблюдателя се предизвиква представата, че съзерцава предметите в естествения им вид. Използването на техниката на перспективата, усъвършенствувана през Ренесанса, дава идеалната възможност за пресъздаване на пространствени елементи върху плоскост или каквато и да е повърхност чрез промяна на размерите им, изменения на техните очертания и форми, използване на светлосенките, обема, цвета, фактурата и др. с цел да се създаде у зрителя усещане за максимална близост до натуралния им облик. Без тях категорично няма изкуство, защото се явяват абсолютно наложителни критерии, по които бива оценявано едно произведение. Те са показател за техническото умение на твореца.

    Но макар и задължителни, те не са достатъчни, понеже представляват само основата, върху която творческият субект трябва да изгради своята художествена конструкция. Те са като фундамента и грубия скелет, върху които архитекта построява своята сграда, чиято фасада и цялостен интериор обаче, зависят изцяло от неговото въображение. Така и творецът, използвайки перспективата и пропорциите като база, трябва да ги облече в багри и форми, които изразяват неговото светоусещане, представи и идеали. За да издигне едно здание архитектът е длъжен да се съобразява със строителните норми, които не са произволни, а са изведени от физичните закони. Той не може да избяга от тази зависимост, ако иска проектът му да не се превърне в руини. Въображението му не може да прекрачи тези граници, защото това би имало катастрофални последици. Следователно, установените правила са задължителни и само след тяхното изрично спазване идва ред на фантазията.

    По същия начин стоят нещата и в изкуството. Стандартите в различните негови категории са установени (а и би трябвало да се развиват) след дълго търсене и след натрупването на много опит. Тези стандарти се основават на човешките възможности за пресъздаване на образи, звуци и идейни послания и на способността на хората да ги възприемат естетически и чисто физически. Ненужно е изкуство, което не може да бъде възприето от публиката. Ненужно е и това, което грубо дразни чувствителните ни възприятия. Няма смисъл и от такова, което не доставя естетическа наслада. Тези продукти, които стимулират само нашите първични инстинкти и емоции, също не могат да се нарекат изкуство. Изобщо, изкуството е най-висока степен на майсторство, върховна способност за предизвикване на висши естетически преживявания и впечатления. Произведения на изкуството са само онези творения, в които са съчетани изкусна изработка, сложност и трудност, дълбочина на изказа, вътрешна сила, красота, симетрия, перспектива и пропорционалност, изящество на детайлите.

    Изкуството е възможно най-достоверното възпроизвеждане на образи и форми, каквато е и една от главните му задачи. Защото, ако се стремим да създаваме изображения, възможно най-отдалечени от първообраза, то това не би представлявало никаква трудност и следователно в тях няма да има никакво майсторство. Това би било в способностите на всеки, а изкуството е изкуство, именно защото е постижимо от малцина. Извънредно лесно е да не следваме естествените пропорции, форми и цветове на архетипа, а да работим напълно необуздано и в нехание за принципите и нормите. Но това е в пълна противоположност с основната задача на твореца – да бъде максимално правдив в отразяването на реалните параматри на своя модел. Ето тази формална истинност на продукта е един от най-важните критерии, определящи какво е изкуство и какво не.

    Изкуството е волен полет на въображението, израз на свободата на духа. Но тази свобода в никакъв случай не е анархия и безпринципност, не е тотално скъсване с предшествуващите правила и канони. Революционният подход на отхвърляне на съществуващите традиции и закони и замяната им с напълно и радикално нови, няма място в изкуството. Неговото развитие се основава единствено на постепенна и плавна еволюция, в която старите норми и стандарти биват модифицирани и усъвършенствувани, за да станат още по-добри. За съжаление обаче, в съвременното изкуство се наблюдава точно такава революционна агресивност, която най-грубо и безцеремонно детронира предишните критерии и ги изпраща на гилотината. На тяхно място днес царства хаосът, който е благоприятна почва за избуяването на творчески инвалиди и спекулиращите с техните инстантни субпродукти гешефтари.

     Мъртво ли е изкуството?  

    Разбира се, че не е. Винаги ще съществуват хора, които ценят красотата и умеят да я пресъздават живо и образно със средствата на изкуството. Но както винаги, така и днес те са твърде малко, а техните прекрасни произведения са удавени в океана от вулгарност, превърнала се в тривиално явление. Творбите им не достигат до масовата публика, чиито критерии сега се формират от осакатени в духовно, идейно и естетическо отношение креатури. Съвременното изкуство се е превърнало в територия, лишена не само от естетизъм, но и от нравственост. Красотата и етиката вече не са конвертируеми фактори в системата на модерните взаимоотношения в областта на търгуването с художествени изделия. Новият идеал, кумирът на нашето време са единствено парите и материалните придобивки, като цената за сдобиването с тях е без значение.                                                                             

    Изкуството днес е само стока.