Едва ли има съмнение, че науката и вярата са напълно различни материи. Първата изисква обективизъм, който се постига само с безпристрастен и лишен от емоции подход. Критичният анализ, едно от основните й оръжия, помага грешките и фалшификациите, които са неизбежен спътник на всяка човешка дейност, да бъдат рано или късно отстранени. На другия полюс е вярата, която предполага и налага безпрекословно доверие в определен авторитет, неизменност на задължителните постановки, потушаване на критичното мислене и ограничаване разума в тясното поле на предписаната догматика.

    Основен пункт в противопоставянето между наука и вяра е упрекът към последната, че представлява неосъзната доверчивост, което автоматично я превръща в неефективен способ за постигане на каквото и да е познание и в недостоверен източник на такова.

    Все пак трябва да уточним, че понятието „вяра” има две основни значения: вярата като такава и конкретната вяра в Бог. И макар на пръв поглед да не изглежда така, но между двете има много съществени различия, които е задължително да установим, за да избегнем нежелателни недоразумения.

    Вярата неизбежно присъства в живота на всеки един човек, независимо дали той осъзнава това и без значение дали го желае или не. Огромна част от пълния обем знания, които притежава който и да е индивид, се основава на вяра. Това е неминуемо, понеже никой не е в състояние да подложи на проверка цялото количество информация, с която разполага и борави. Човешките способности и качества дават възможност само ограничен размер данни да бъдат подложени лично на частен анализ или да бъдат потвърдени или отхвърлени от жизнения опит. Физически не е възможно всеки нов факт да бъде надеждно проверен. Ето защо на хората се налага да приемат солидна порция информация (всъщност една много значителна част от нея) на доверие. Но това упование в наготово поднесените сведения чувствително се различава от настоящата вяра в Бога-Творец.

    Трябва да се отбележи, че огромна част от цялата известна информация за света хората получават не чрез непосредствен досег с нея, а посредством вторични източници. В реалния свят сме принудени да се доверяваме на определена част от постоянно течащия информационен поток. Ние съзнателно избираме кои елементи от него са достатъчно надеждни, основавайки оценката си на предишния си опит, който ни сочи, че между фактите съществуват естествени закономерности. Когато нашето съзнание открие такава убедителна взаимовръзка между старите и новопостъпващите факти, ние ги приемаме като достатъчно достоверни. Логически правдоподобната, от гледна точка на нашите познания, опит и умствени способности, зависимост и последователност на отделните информационни сегменти е критерият, по който се ръководим в нашата преценка. Разбира се, този подход не изключва грешки, неточности и заблуждения, поради обичайните слабости в знанията и мисловния потенциал на всяка личност. Но ако установим такъв дефект, ние сме в правото си да го поправим. В случай, че ние не забележим пропуска си или не сме в състояние да го коригираме, някой друг ще го стори вместо нас рано или късно. Понякога това може да отнеме години, друг път столетия, но ревизия на проблема непредотвратимо ще настъпи в някакъв момент. Именно тази свобода на критичното мислене позволява на човечеството да върви напред, да се развива, да открива нови хоризонти и да покорява непознати светове. Защо тогава антагонистите на вярата проявяват такъв радикален скептицизъм към нея, след като в една или друга степен са поставени в нейна неизменна зависимост?

    Причините за подобна резервираност са основно две. Първо, информацията може да бъде както правдива, така и невярна. Единственият начин да удостоверим качеството й е като я подложим на критичен анализ. Но дори и това може да не бъде достатъчно, тъй като резултатът зависи от нашата компетентност, която все пак е ограничена. Но пък  шансът ни да определим годността на информацията, доверявайки й се безусловно, без да проучим нейния характер, е несъмнено нулев. В такъв случай бихме могли по случайност да имаме сполука, но това е като игра на руска рулетка – всичко е въпрос на късмет. Така ние бихме били подвластни и зависими от информацията, а не тя от нас.

    Второ, отричането на вярата не е проява на мнителност към самото доверие като един от инструментите за постигане на познание, а подозрителност към конкретния предмет на вярата – Господ Бог. Изхождайки от наложената представа за Бог като създател и господар на целия свят, на абсолютно всичко, ние имаме пълното основание да изискваме от поддръжниците й някакъв по-убедителен от обикновеното доверие аргумент, удостоверяващ неговото съществувание. Защото, според тълкуванията на религиозно вярващите, Господ Бог не може да бъде сравняван с която и да е друга личност или вещ, затова и доказателствата за наличието му трябва да са специални и подобаващи на образа му. Поради особената специфичност на случая, обичайната вяра, основана на безрезервна доверчивост, е неуместна и неприложима. Именно тази причина налага изискването екзистенциалното, върховното доказателство за Бог да бъде извънредно, изпълнено с убедителност и категоричност. В противен случай вярата си остава смътно чувство, несъзнателна доверчивост, емоционално предпочитание, пасивна реактивност, напълно противоположни на активната съзнателна дейност на пълноценната човешка личност, в която взимат участие всички нейни компоненти – ум, воля, чувства. Вярата, изискваща самопожервувание на разума, поставяйки го в субординация на подсъзнателната интуитивност и първична сензитивност, е антипод на чистия разум, чиято осъзната ориентация се базира на естествените закономерности, свързани в логическа последователност. Вярващият може да бъде единствено пасивен консуматор, потребяващ непроверена и недоказана (даже недоказуема) информация, поставил разума си в подчинение на някакъв неопределен и съмнителен авторитет. Това, разбира се, не прави религиозните хора непременно интелектуално недостатъчни. Във всички други сфери от живота те могат да бъдат съвсем пълностойни и полезни личности – добри родители, приятели, колеги, творци. В тези области те могат да разсъждават и постъпват рационално като всеки друг. Но целият прагматизъм и логичност изчезват мигом пред респекта от техния Бог.

    Затова познанието може да бъде постигнато само от рационално мислещи индивиди, извършващи критична рефлексивна обработка на непосредствени или вторично придобити емпирични данни. С инструментариума, с който вярата борави, тя не може да постигне адекватна оценка на обкръжаващата среда дори и в най-елементарните й форми и проявления. А по такъв сложен проблем като възникването, устройството и функционирането на света, част от който проблем е и въпросът за съществуването на Бог, тя е напълно неспособна да даде разумен и интелигентен отговор.

    В заключение можем да кажем, че вярата (религиозната) е несъвместима с истината, поради заложените в нея ирационална доверчивост и безусловно упование в някаква необоснована фикция. Липсата на каквато и да е вътрешна самокритичност, враждебното игнориране на всеки външен упрек или препоръка, пословичната ригидност (ригиден – нетърпящ развитие; неподвижен; скован), догматичната инертност не позволяват по никакъв начин вярата да бъде източник на познания и на правдива информация. Тя не е в състояние да даде рационално и проницателно обяснение на явленията в света, а още по малко да разреши централния въпрос – този за съществуването на Бог.