На следващия ден отново слязох на плажа с тайната надежда той да е там. Беше. По очите му разбрах, че ме е чакал. Беше страхотен ден. Летяхме бясно с джет по вълните(аз го бях прегърнала силно и се наслаждавах на момента, защото не можех да си позволя да го докосна по друг повод), карахме водно колело и накрая си взехме кану. Помня единствено как дланите му се сключиха около китките ми и палците му нежно ме милваха по кожата. Не направи нищо повече- само това единствено движение, но беше толкова мило, неплашещо и близко. Излязохме от водата и легнахме на пясъка, за да се поизсушим на вече слабото следобедно слънце. Целуна ме. Целунах го и аз. Не мислех за гаджето си, не мислех за жена му, нито за детенцето му. Бяхме само ние двамата. Знаех, че тръгва за София. Опитвах се да се накарам да го приема като лека лятна закачка и да не обръщам внимание на тъпата болка, която се навдигаше в гърлото ми и ме задушаваше. "-Големи хора сме все пак.- си мислех. Пожелах му лек път и побързах да си тръгна от плажа преди тях. Не исках да го изпращам. Вечерта получих SMS. Отговорих му. Той се обади и почти час говорихме. На другия ден се обади отново и после отново, и отново. След два дни дойде. Дойде заради мен. Любихме се и беше страхотно.
До края на лятото беше идвал до морето 11 пъти. Убеди ме да дойда с него в София и ето ме тук. Вече две години живеем заедно.
  Ама да не си помислите, че Мишко е идеален. Съвсем не е( но аз го разбрах малко по-късно). Въпреки всичко го обичам още повече. Тази приказка за двама приключва вече, но ние започваме да пишем нова приказка - за двама, които няма да бъдат повече сами. Стискайте палци и ни пожелайте късмет.