Човек остарява тогава, когато съжалението заеме мястото на мечтаенето.

Ако бях прочел този афоризъм преди известно време, сигурно щях да го оставя без внимание. Сега не знам защо нещо ме кара да се замисля върху това. Може би защото само преди един месец се роди моя внук. Един малък и красив Димитър, който сякаш ме пита “На какво можеш да ме научиш?” Абе аз от пубертета не съм излязъл, те с внук ме снабдиха.

В същност в мен възникнаха въпроси: Мечтая ли? А някой съжалява ли ме? А аз самият самосъжалявам ли се? Действително как да науча внука си, децата си, хората, които обичам, дори и себе си да постигаме мечтите си?

“Съжалението” и “мечтаенето”. Две диаметрално противоположни дейности. Но в същност те имат три абсолютно еднакви характеристики: Първо засмукват, а след това освобождават огромно количество енергия, могат да се пренасят във външната среда и могат да се превръщат в реалности.

През живота си се сблъсках с много човешка мъка и много несправедливости. На това реагирах като буквално ги изтласквах от съзнанието си и ги замествах с вяра и оптимизъм. Това, разбира се работи, но изисква много енергия.

В последствие с времето разбрах, че има и по-лесни начини. В крайна сметка подсъзнанието на всеки човек оперира с огромен обем от данни, за които той дори и не подозира и има една единствена функция: да ни придвижва от зоната “неприятно” към зоната “приятно”. В същност човек предприема действия само когато се чувства зле. Когато се чувства добре, той просто си кротува. Но само човек ли? Хищникът излиза на лов и убива само когато е гладът е по-силен от комфорта на леговището. Сърната излиза от гъсталака и се излага на риск само когато гладът е по-силен от комфорта на скривалището.

Как реагирам на съжалението? Разбирам че във времето съм променил разбиранията и реакциите си. Преди просто мислех за друго, докато неприятното усещане се разсее. Но винаги за кратко. А какво правя сега? Позволявам си да го чувствам. В повечето случаи то се трансформира в раздразнение или гняв. Но никога в безсилие. Това освобождава много енергия. И какво? От това ще ми стане по-добре, но опасността да се превърна в професионален мрънкач досаден на всички просто си е на лице. Повярвайте, хората бягат от такива.

Но нека помним, че има още една част на вектора – мечтата. Тя също освобождава много енергия. А какво ще се случи, ако енергията на тези две чувства се свърже? Достатъчно е само попадайки в неприятната ситуация да се научим автоматично да мислим за нея така както искаме да бъде.

denijane е пуснала един много хубав пост за катаджиите, които измекярски си просили подкуп. Описала е и как е реагирала.

Наскоро мой млад колега беше попаднал в същата ситуация. Не платил подкупа, въпреки че е бил виновен. Написали му акт. Дойде при мен яростен и ми каза, че мечтае за мига, когато ще има достатъчно финансово и социално влияние, за да мачка тази корупционна система. И ги подхвана с жалби. Някои хора го подкрепяха. Други се дразнеха че си губи времето. Трети псуваха катаджиите И в трите случая те отдаваха своята емоционална енергия по този случай. Знаете ли какво се случи? В деня на последното съдебно заседание катаджията, който трябвало да се яви като свидетел на делото не успял да дойде – спукал гума, попаднал в задръстване или нещо подобно. Съдията решил делото в полза на колегата.

Дали пък това не е мечта в действие? И какви ли сили са се намесили в този енергиен канал между яростта и мечтата?

Как се чувствахте, когато се случи последната ви мечта?