Днес си седях в автобуса. Напоследък много много не го забелязвам. Но не е точно така, когато срещу мен седне днешната жена. Мисля, че идеално би играла жената в бяло от "Жената в бяло". Беше с кожа с цвят на пясък и с едни такива умни кафеникави очи. Косата й беше руса, но не съвсем. Нали се сещате за онова русо, дето е станало такова от слънцето. Краищата на косата й бяха цвят капучино... Седеше до прозореца, но не гледаше през него. Стоеше си вторачена напред сякаш търсеше нещо или по-скоро сякаш тъгуваше за нещо много важно и отдавна загубено. Косата й се вееше около лицето й, но тя не забелязваше. Имаше перкалено важно занимание - да пренебрегва света. Тя знае, че има по-важин неща от онова през прозореца - те са вътре в нея, други са много далече и всичките болят...
Дрехите й бяха също подходящи. Беше в бяло. Лен мисля. Може и да е бил гладен костюмът, но сега се беше понамачкал. Тя не забелязваше. Беше облечена перфектно и като за времето, но за нея значение имат по-важните неща. Чантата и коланчето й бяха плетени от някакъв коноп. Седеше си спокойно. Просто съществуваше - носеше спокойствие само с присъствието си.
Наближихме обикновена спирка пред някаква кооперация, тя стана и най-свойски слезе. Продължи уверено и с гордо изправен гръб - имаше си нещо, което никой не може да й вземе - душа сигурно. В гръб видях, че дрехите не са й точно по мярка, но какво от това? Нали се предполага, че е излязла от затвора и носи белите дрехи от колекцията на един болен, но добър чичко... А прическата й! Видях, че е наистина старомодна - но имаше стил. Някакъв далечен спомен за грамадна градина с цветя и бели пеперуди изплува в съзнанието ми. Вълшебно.
Исках само да споделя. Надявам се и вие да я срещнете. Аз май вече не искам и предпочитам да спра с автобусите. Искам да я запомня такава. Велика и голяма в малка опаковка от стара опаковъчна хартия, която мирише на любим спомен....