Имаше моменти, когато не мислеше нищо. Седеше с полуспуснати клепачи и повдигаше ъглите на устата си. Месестите бузи хлътваха симетрично в двата, избити от санитарите, зъба. Отдавна беше приел, че изглежда привлекателен в тази поза - загадъчен, меланхоличен и мъжествен с новопоявилите се трапчинки. Така не му се налагаше да отделя време за нови прозрения. След време Мисълта се връщаше в главата му заедно с болката. Болката! Не я усещаше в мозъка, а някак повърхностно, като напрягане на лицевите мускули. Понякога идваше бързо, понякога бавно. Ако беше гладувал дни наред, периодът на празния му от мисли череп продължаваше няколко минути. Приличаше на схващане като след продължително ядене на фъстъци. Започнеше ли да се храни, издържаше повече. Болката след Празнината наподобяваше безвъздушността при вдишване на ацетонови пари или духане в тръба. Лекарите му обясниха, че липсата на соли и минерали нарушават възбудимостта на мускулатурата. Можеше и да е вярно - краката му се схващаха нощем също в периодите на глад. Когато Мисълта се върнеше целият натежаваше. Бузите му се разливаха, започваше да усеща кожата на пръстите и носа си напрегната до спукване и изпълнена с пулсираща течност. Струваше му се, че ще умре, ако не отвори уста и не изхвърли всичко от себе си, ако не бяга и скача на едно място докато сърцето му се качи в гърлото, ако не уринира през десет минути и не боде бързо и дълбоко корема си с карфица. Вместо това се обръщаше по гръб и заспиваше, завит до ушите. Събуждаха го чак за лекарствата. От таблетките отново се втечняваше и изтичаше през счупения двоен прозорец. Оставяше парчета от епидермиса си по острите ръбове и пукнатините, плъзнали като паяжини във всички посоки, за секунда почервеняваха от кръвта и ставаха видими. Само за него. Другите не виждаха и смъдящите охлузвания по хълбоците и гениталиите му. Слава Богу, такива дни бяха малко. През останалото време инфилтрираха психиката му със собственото си безсилие, терапии и теориите си за нормалното. Достоевски би казал 'абсорбираха', но този термин подхождаше на нещо слабо, поглъщано от нещо по-силно. Майната им на тия руснаци, те и мечките си не наричаха мечки, а Михайло Потапич Топтигин. Съседът му беше руснак. След премахването на границите, те или, по-скоро агресивната част от неадаптивната им интелигенция, останаха в Зоната за изчистване, а тук, в Центъра за психическа нормостазивност или Мелачката, както я наричаха, въдвориха тези с шизофренни отклонения, склоност към насилие, повишена енергийност на биополето, емоционално лабилните и политически несломимите дисиденти. Както и обикновени престъпници, които според Комисията не приемаха престоя си в нормален затвор за наказание. Техния брой беше най-голям, следваха португалци и испанци, жителите на Балканския полуостров и Британските острови. Скандинавци, почти нямаше. Руснакът беше наизустил един цитат от Братя Карамазови и го потаряше постоянно: 'Старецът е човек, който абсорбира волята ви. Вие я поставяте в неговите ръце с едно пълно подчинение и всеотдайно примирение... управляващ и доминиращ по този начин вашата собствена воля, за да достигнете до подчинението, което води до идеалния мир, до свободата и здравето.' Никой, освен него не го слушаше. Оттам му се беше набила тая дума. Руснакът наричаше докторите старци и те му се усмихваха. Когато преби една медицинска сестра и се опита да я удуши с маркучите за системите, специално изпратен психолог им обясни, че всъщност старци са наричали общество от мързеливи монаси, отказващи да работят и прекъснали връзките със средата в която са израснали, подвизаващи се като знахари, астролози и гадатели. Доста хора все още обвиняваха един от най-известните им представители - Распутин, за разпадането на империята. Пустите му руснаци, нищо при тях не беше такова каквото изглеждаше и винаги намираха начин да те накарат да се 'докоснеш' до душата им! Лекари имаше във всички зони и гранични сектори. Не им забраняваха все още достъп, но и това щеше да стане. Принудителното придвижване на жители със заболявания, вродени аномалии, наднормени способности или снижени жизнени показатели към, обособените за това Мелачки щеше да обезмисли присъствието им в останалите райони и да намали необходимостта от професията им като цяло. Усетили опасността, те започнаха да експериментират, изземвайки това право от учените, които лека полека биваха групирани в зони за научни изследвания с постепенно затихващи функции. Комисията отпускаше пари в изобилие за заведения като това и прага на пренебрежимите човешки жертви престана да бъде спряган като условие за продължаване изследванията. Вечер идваха Заместителите. Опитваха се да ги набутат между пациентите за да получат пълна информация за това, което се случва. Въпреки светкавично развиващите се технологии, можеха да се разпознаят. Бяха някак неестествени и повече приличаха на негатив на оригинала си. Пристигаха с уморена крачка след сеансите, в паметта и тембъра им не се забелязваха пропуски и все пак... Нямаха идентичност. Качествата на заместителите можеха да се изброят на пръстите на едната ръка. Или преработката им излизаше все още твърде скъпо или човешкият мозък на донора, който се използваше за основа, губеше голям процент от комбинативността си при изпържването или каквото там го правеха.Оставяха ги няколко дни в Центъра като нагледен пример за качествата, които ще се ценят в новото общество. След това изчезваха и никой повече не ги виждаше. Един от малкото, с които можеше да подържа разговор тук, беше грък. Драматург и кинокритик преди Зонирането. Огромният обем информация, съчетан с невероятен усет за изкувството и резонаторното му въздействие върху различен тип характери, се излъчваха от него без следа от, така характерното за тази нация шовинистично пречупване на истината. Три от последните му пиеси удивително точно бяха предвидили развитието на обществените отношения след премахването на границите. Бяха започнали да ги препрочитат пак и назря опасност да се превърнат в религия за Отцепниците. Внедриха го в Центъра за психическа нормостазивност, базиран на територията на бивша Норвегия, югоизточно от Осло и след три месеца го подложиха на Терапията. Върнаха го същия учтив и тих човечец. Поне през първите две седмици си остана такъв. Пишеше постоянно, но историите му излизаха елементарни и постни като античните романи, зародили се в страната му преди векове. Изобилстваха от божества, любовни песнопения и местности, които вече никой не помнеше. Самоуби се с кухненски нож. Руснакът не им създаде проблеми.Трансформираха едното от рамената на единайстата му хромозома и го доведоха до алтруистично състояние. Стресът и черната дупка на неизвестността също изиграха ролята си. Разликата в сегашното му състояние беше, че не рецитираше постоянно. На десетия ден краката му се покриха с язви, които оголиха костите на ходилата му и тръгнаха нагоре. Отрязаха целите крайници и му поставиха биопротези с невронно управление. Явно не му беше останал много неувреден гръбначен мозък, защото изчезнаха финните движения на ставите и координацията между двата крака. Беше смразяваща гледка. Изцъклен и с пяна на устата, крачейки напред-назад без да свива краката си никъде. Като дрогиран Франкенщайн, опитващ се да намери изход в необятна гора. Умря ходейки. Сърцето му не издържа. Паметта и механиката на биопротезите, обаче, си имаха автономно захранване. Двата чужди крака продължаваха да носят безжизненото тяло, прикрепено към тях, идеално балансирайки с наведеното му, след смъртта положение. Сензорите им обхождаха помещението и сменяха посоката. Това можеше да продължава до безкрайност, ако не ги бяха спрели. Извадиха протезите и ги почистиха. Комисията, колкото и щедра да изглеждаше, имаше свои финансисти навсякъде. Беше започнал да си мисли, че не представлява интерес и ще оставят някоя банална инфекция да го отнесе, когато промениха медикаментите и диетата му. Преди да се опитат да го обвинят в измама за това, че предаде документацията от израждането на рекомбинантни бебета на адвокатите на Отцепниците, беше лекар. От каторга, малко по-на север, от мястото, където се намираше сега, го спаси това, че не е имал достъп до самите лаборатории. Предадените документи бяха амбулаторни карти на родилките и никой не гледаше на тях като сериозни доказателства. Системата беше чудовищна - комбинираха генетичен материал на доказани престъпници с такъв на изключително издръжливи физически индивиди. За износването използваха дребни, хилави и, по възможност малолетни майки, чието състояние влошаваха допълнително по време на бременноста чрез изключване от храната им на определени вещества и почти всички витамини. Това беше евтин и недоказуем начин за получаване на човешки същества с изключително нисък интелект. Тези, които преживееха, можеха да бъдат тренирани за оцеляване във всякакви условия. По-голям, обаче, беше процентът на уродствата и мъртвородените. Веднага ги отнасяха представители на Дружеството за статистика на детската заболеваемост и смъртност. Всяка четвърта от десет майки умираше по време на раждането или малко след него. Адвокатите уведомиха Европейския независим кръг. Само на децата не беше ясно, че това е поръчка на военните. Опитите разбира се, не спряха. Войни не се предвиждаха, бойните единици им бяха нужни за смазване на вътрешната съпротива. Както често става при революция или при заблудата, че се извършва такава, общата еуфория помита малките детайли на фона. Картината вече не е същата, но на кой му пука! Сигурни, че ще обърнат събитията Отцепниците и юристите им дори не криеха източниците си. Не можаха да му лепнат така желаната измяна, но нарушаването на лекарската етика и тайна, гарнирано с два-три изровени гафа по време на операции, му осигуриха билет за първия полет до Центъра. Това, че го държаха заедно с другите в началото го безпокоеше. Обикновен затвор не беше достатъчен - най-сигурният начин за предотвратяване изтичането на информация, както в миналото, така и сега си оставаше физическото унищожение. Така и не проумяваше защо не го убиват. Но знаеше, че не мислят да го пускат, щом не ги беше страх, че може да разкаже нещо на съседите си. Не мислеха да пускат никого. Започнаха да го тъпчат със синтетични белтъчни гадости. Нямаха характерната миризма на разлагаща се плът както естествения белтък. Без незаменими аминокиселини, просто не му беше ясно какво целяха. Не допускаше, че искат да уголемят мускулите му и след изтриването на волевия ресурс в мозъка да го използват за робска работна сила в някой военен завод. На това подлагаха, обикновенно малцинствата. Най-много да влошат бъбречната му функция. Ако ще пържат мозъка му, мазнината, която се съдържаше в него физиологично, щеше да е достатъчна. Най-вероятно го маркираха с белязани молекули, за да могат да се прицелят дистанционно в който орган си пожелаят. По същото време му прикрепиха и Заместител. Унгарец, за когото официалната версия беше, че е загубил речевите си способности по време на операция. За достоверност в съседната стая дори бяха настанили, уж опериралия го лекар, получил необратимо психично разстройство. Дрън-дрън! Струваше му се, че привечер на смесена светлина може да види лъскавите полимери под кожата му. Върхов модел. Демобилизиращ и дефрагментиращ робот от, така наречените Сривачи. За да смажеш от страх някой не е нужно да вкарваш в сънищата му извънземни изроди, плюещи огън или раждащи през челото. Не е необходимо да го направиш свидетел на кървави касапници и катаклизми. Достатъчно е да завъртиш това което вижда през всеки ден от живота си на някакви едва забележими градуси. Това правеше Сривачът. Не откъсваше погледа си от набелязания обект, появяваше се на най-неочаквани места, като от нищото. Предугаждаше желания, държеше се неадекватно, избираше нещата, които не харесваш и акцентираше върху тях. Една подадена чаша вода, точно в момента, когато си помислеше, че е жаден беше най-зловещото нещо на което го бяха подлагали. До един момент. Англичаните са имали странна система за събиране на дългове. Изпращали един човек с черен цилиндър и фрак, който се залепял като сянка за длъжника. Денем и нощем. Навсякъде. Просто стоял и гледал от разстояние. Никой не издържал, дори и тези, които преди това били пребивани многократно. Намери си философия. Почти целият разумен живот на човек минаваше във вътрешни терзания, че го пропилява. Че не обръща достатъчно внимание на децата си, работата, собственото си здраве и чувства. Сега умираше. За първи път нямаше съмнения дали е постъпил правилно. Децата му бяха настанени в елитни училища и скоро всеки квант от спомена за баща им, щеше да е трансформиран в математически способности, амбиция и безропотност към системата, което си е, направо трудоемка комбинация. Но Правителството се справяше, поне това трябваше да му се признае. След около седмица започна да вижда действителността като чувал с играчки. Все едно строиш кула с пластмасови кубчета. Веднъж слагаш последното най-отдолу и кулата става досадно устойчива. Друг път го слагаш на върха и всичко се срутва в краката ти. Не се притесняваше вече от Сривача. И той изчезна. Също толкова неочаквано, както се беше появил. Една сутрин когато отиде до контейнерите за биоотпадъци, за да види малкото останала истинска трева в квадратите от преместването им при изпразване и му се стори, че видя част от ръка, отрязана до китката, на която се виждаше острата долна част на татуирана котва, досущ като тази на унгареца. Не му пукаше. Кибернетичната част, сто процента, си бяха запазили и надлежно складирали. До протезите на руснака. И без това роботът беше започнал да го подтиква към насилие. Та те дори му бяха програмирали и хомосексуални наклонности, за да го изнервят докрай. Има неща за които да умреш, такива за които да живееш, но основните мъки и основните печалби на човечестото идват от тези, които правят смъртта по-лека. Заблуда е, че те способстват да се приеме по-плавно живота. И наркотиците и цигарите и алкохолът и сестрата, която му носеше лекарствата всяка сутрин - всички те поставяха Края на почетното срещу вратата, както се казва. Винаги се беше влюбвал в жени, които не можеше да опише. Имаше някаква мъглява представа за вкусовете си, като, например, че не обича такива със пуснати свободно дълги коси. Широко лице, плътни устни, леко раздалечени очи, по-скоро вдлъбнати, със загар около орбитите им, нюанс по-тъмен от бронзовата кожа. И кок, задължителен кок, опънат и стегнат като с преса. Виждаше бельото й през престилката. Не беше сигурен дали е от белтъците или всички го виждат./следва/...