Жега. Лепкава гадна жега. Спареният въздух висеше в панелната гарсониера като засъхнала храчка от тавана на ученическа съблекалня. Обикалях нервно из мизерната стаичка. Джапанките ми се тътреха шумно по захабения долнопробен килим.

Тръснах се в огромния фотьойл с отегчена шумна въздишка. Хилядите целулозни власинки на буланата задращиха голите ми плещи и пуснаха по мен вълна от непоносима гореща пот. Станах рязко със същата шумна въздишка на досада и яд. Жегата не се търпеше.

Нахлузих тениска и къси панталони, по-смачкани дори от настроението ми. Отворих тежката врата на задушното панелно жилище с дрънчене на многобройните й ключалки. „Ще изляза и ще си купя нещо газирано за пиене... много и студено... и ще го изпия на един път и ще ме боли гърло. Поне като се разболея няма да усещам жегата.”

Попилият урината и храчките на поколения обитатели асансьор пристигна с шумно щракване на етажа. Трясване на раздрънканата стоманена врата, трийсет секунди в клаустрофобската смрадлива действителност на кабината и отново бях навън. Отново, да.

Изпитах странното блажено чувство на спасен удавник. Поех с дълбоко вдишване чистия летен въздух на затънтения панелен комплекс. Каква неземно красива лятна вечер! Направих една-две крачки, след това спрях. Затворих очи, отново поех въздух с пълни гърди и разтворих ръце, за да може прохладата да ме обгърне нежно навсякъде. Този миг беше невероятен – почувствах се отново  свободен, щастлив, лек като перце. Забравих жегата, забравих как сутринта хазяинът звъня, за да иска наема предварително, забравих колко нямам пари, забравих безизходицата и самотата на попадналото в железобетонната пустош дете на малкия град.

Хазяинът! Мигът на щастие и лекота рязко завърши. Проклетата рентиерска гадина ме тормозеше трета седмица подред с настойчивата си алчност да иска наема за следващия месец. Иди обяснявай, че ги нямаш тия пари, иди обяснявай, че работиш за тях... Изродът искаше да си покрие загубите от ремонта на друго, по-скъпо жилище, което също даваше под наем на някого (вероятно по-богат от мен). И толкоз. Не го интересуваше нищо повече. „Ало, събра ли парите?” „Ало, кога ще ми даваш парите?” „Ало, искам парите?” „Ало, ще ми донесеш ли парите или да идвам да си ги взема?”. Отказ, отлагане, мълчаливо несъгласие – нищо не минаваше пред алчния червей.

Хиляди барабани заблсъкаха в слепоочията ми. Отщя ми се и газираното, и чистия въздух, и хубавата лятна вечер. Усетих, че съм обикалял безцелно около бетонната грамада на блока вече няколко минути. Да се прибирам, а? Няма да намеря пари за наема, скрити в храстите, нито ще излязат от задника на някой квартален помияр.

Отново се насладих на мъждивата, наплюта от мухи и живущи в блока крушка на асансьора и когато кабината тракна на моя етаж, блъснах рязко вратата и излетях на стълбищната площадка. В същия момент, усетих как някой ахна изненадан в коридора.

Без особено да се впечатля от мимолетния трепет, тръгнах към моята врата. „Моята”... ирония. Всъщност, вратата на гарсониерата, в която живеех под наем.

Тъкмо ровичках в джоба си за ключове и се каех, че не притежавам нищо и си нямам никого в големия град и срещнах гледка, от която потреперах като прострян чаршаф на вятъра. Тантурест оплешивяващ чичко на средна възраст гърчеше зачервено и припотено лице, вкопчил шперц в една от ключалките на вратата ми. Хазяинът! Когато ме видя, той спря да напряга апашкия ключ, миг по-късно го изтръгна, сякаш нищо не беше правил и невъзмутимо ми се изрепчи:

-Момче, дошъл съм да ми дадеш наема!

Троснатият тон на чорбаджия беше присъщ на тоя култивиран в софиянец шоп от неотбелязано на картата граовско село. Бляскавият финансов успех от шмекерските сделчици, мачкането на наемателски душици, дебелата му златна гривна  го караха да мисли, че е нещо като господар, важна и могъща личност, която трябва отвисоко да гледа останалия свят.

-Дадох ти наема... за юли. Сега е юли месец. Толкоз. Август – пак.

Аз наведох глава, отбрах от връзката ключа, който ми трябваше и понечих да отключа така насилваната от него преди малко брава.

Той усети моята мекушавост, блъсна ръката ми и ключовете увиснаха със звънтене на бравата, без да успея да отворя.

-Слушай кво, бе! Изобщо не ми се прави на ударен! Казах ти, че ми трябват пари! Давай ми ги или върви майната си!

-Да ти ги дам, ама после нямам от какво да живея... – още по-смачкано и мекушаво казах аз.

-Абе ти изобщо не ме интересуваш, бе! Казах ти, че ми трябват пари! – изврещя хазяинът право в лицето ми, така че ме смрази.

Едва сега се вгледах в лицето на тоя човек. Всъщност, той беше много по-млад, отколкото го мислех - не повече от трийсетгодишен. Само че ядът, който никога не напускаше физиономията му, класическото излъчване на малоумник, раздърпаният, иначе марков анцуг и сплесканата с гел късо подстригана оредяла коса го правеха да изглежда като един кисел чичка.

Мордата на хазяинът се сгърчи в несдържан прилив на гняв и от гърдите му се надигна гърлено глухо ръмжене. Той сграбчи бравата, рязко врътна ключа, блъсна тежката стоманена врата и нахълта в жилището ми. Да, моето жилище!

-Я се махай оттука, бе, въшкар с въшкар! Прошляк нещастен! Пари няма, апартамента си ще му давам!

Аз пристъпих плахо в антрето. Той се наежи, сякаш очакваше да започна да си събирам багажа. И като видя, че няма да го направя, реши да ми помогне.

Той ритна вратата на стаята, огледа се като настървен хищник и се хвърли върху леглото ми. Сграбчи чаршафите, намачка ги на топка и ги хвърли по мен.

-Махай се, бе, нещастник! Голтак миризлив, селянин долнопробен, върви си обратно на село, бе, еееееееееей!!! Говедо скапано, просяк парцалив, бедняк окаян!

Той гледаше право в мен, със зачервено до кръв лице, с очи, почти излезли от орбитите и дишаше тежко. Предните зъби от долната му челюст се бяха подали напред, изскочили от устата и по невероятно смешен начин наподобяваха бивните на глиган.

Изпаднах в нервен, невесел истеричен смях. Хазяинът още повече се вбеси, вдигна ръце, сякаш се молеше на някаква свръхестествена сила-покровителка на рентиерите и изрева кански. След това, мърморейки люти псувни и клетви, отвори гардероба и започна да хвърля дрехите ми на земята. Когато изхвърли всичко, хвана с две ръце големия стар телевизор – единствената техника, с която разполагах и го заби в пода. Адският трясък и разхвърчалото се стъкло изобщо не го впечатлиха. Насочи се към книгите ми и започна да ги мята върху купа с дрехите.

“Не си ли човек, бе, хазяин?! Не си ли човек?!”

Отидох до него и го погледнах право в лицето. Той спря. Хрущялът на носа му се счупи шумно. Толкова много го заболя и толкова много се изненада, че няколко секунди не успя да гъкне. От разбитите ноздри шурна кръв.

“Ето, хазяин, кървиш, значи би трябвало да си човек. Защо обаче не си?”

Той пое въздух, за да извика от болка. Ударих го отново, още по-силно от предния път. Отново усетих, как нещо изпука под кокалчетата на юмрука ми. Чичката тупна на долнопробния килим като изпуснат товар. Завъргаля се по гръб по пода и почна глухо да стене. Седнах на гърдите му, сключих здраво крака около него и удрях, удрях, удрях... удрях, докато тантурестите му космати крака с мръсни нокти не спряха да преритват.

Отидох в банята и дълго мих наранените си юмруци с ледена вода. Когато се върнах, на мястото на главата му имаше едно огромно окървавено кюфте. Анцугът и шушляковите му къси панталони бяха останали учудващо недокоснати от обилно попиващата в паркета кръв.

Ръката със златната му гривна беше останала стисната, сякаш в юмрук. Но това не беше юмрук, това беше алчна длан, стиснала банкови сметки, панелни гарсониери и наемателски душици.

“Още ли искаш наема, хазяин? Ще ти трябва ли за ремонт на новото жилище?”

Излязох и заключих. Този път слязох по стълбите. На входа на блока отново ме лъхна приятната прохлада на лятната нощ. Поех дълбоко въздух. Нежен повей на юлски ветрец. Чувствах се свободен, щастлив, лек като перце. Каква прекрасна лятна вечер! Наистина, каква прекрасна лятна вечер!

18 Юли 2007
София