Запознахме се преди осем години. Сега ми се струва, че бях малка тогава. Но дали наистина е било така? На 17 години четях психоанализа и се бях сблъскала със смъртта вече няколко пъти. Но не моята солствена. Което беше още по-страшно. Защото разбираш, че вече не само няма да видиш този човек... Но вече никога няма да чуеш гласа му, никога нама да можеш да наваксаш пропуснатите мигове... Вярваш, че си надживял всичко това, но болката никога не изчезва, само става по- слаба и като че ли свикваш с нея... Но за друго исках да ви разкажа.

Запознахме се чрез една калежка. Целуна ме още същата вечер. Защото бях пияна и, явно, доста наивна. За първи път бяхме заедно само няколко дни след това. Не беше нещо запомнящо се, но след това сексът се превърна в най-прекрасното нещо, което правехме заедно. А ние правехме заедно почти всичко. Бяхме като брат и сестра. Научихме се да се разбираме без думи: Един нечленоразделен звук, напълно неразбираем за другите, един поглед, за нас се равняваше на цяла плеада от думи.

Оженихме се преди пет години, посред зима, на моят рожден ден. Всички гости, всичките ни приятели и познати, а и самите ние, бяхме на мнение, че това беше най-вдъхновяващата, най-вълшебната сватба, на която сме присъствали. И като гледам видео записът се убеждавам, че наистина успяхме да пресъздадем магията на любовта, която ни свързваше. Но дали наистина е било така?

Сега, пет години по-късно, на този ден си разменихме само по един незаангажиращ SMS. Той ми каза :"Ч.Р.Д", а аз :"Честита годишнина!". Защото той си отиде от мен и дъщеря ни преди шест месеца. Така и не разбрах защо. Може би наистина има мъже, които не стават за бащи...

Казват, че при развода най-много страдат децата. Защото ние, родителите, ги използваме като щит и оръжие срещу другия. Аз не постъпих така. В пордължение на шест месеца аз се борих, за да възродя и закрепя семейството си. В продължение на шест месеца аз се мъчех да го науча да се обажда на дъщеря си, да идва да я вижда, да прекарват малко време заедно, което да е приятно и за двамата... Но той не искаше да ми повярва, че когато го карам да й се обажда е не защото аз искам да го чуя, а защото ТЯ ПЛАЧЕ ЗА НЕГО. Не можа да проумее, че когато му казвам да идва редовно да я вижда е не защото аз искам да го видя,а защото тя има нужда от това. Не можа да осъзнае, че когато го накарах да остане за вечеря беше не защото аз исках да възкреся миналото, а защото МАЛКОТО НИ АНГЕЛЧЕ ИМАШЕ НУЖДА ДА НИ ВИДИ ЗАЕДНО... Вярно, въпреки че беше рядко, той идваше. А после си тръгваше. В този момент сърцето ми се пръскаше, а душата ми потъваше в нищото. И не вярвам, че малкото същество до мен страдаше по-малко. Но аз не можех да плача- очите ми бяха пресъхнали, а малката ми дъщеря имаше нужда да я утеша, да избърша сълзите й и да й покажа, че "няма страшно, аз съм до теб!".

Звучи глупаво, че цели шест месеца се борих с това. Но той казваше, че няма друга жена, а и аз намам друг- съкрушената ми душа не е готова за нови битки...

Спрях да се боря, осъзнах, че няма смисъл повече да го правя, когато се случиха две неща. Първото беше, че сърцето ми ме предаде. Защото аз успях да запазя психиката си, запазих себе си и вдъхнах на дъщеря си увереност в собствената й личност и сигурност в моята обич. Но сърцето ми явно беше на мнение, че усилията, които исках да направи са по-големи от възмажностите му. Второто нещо беше, че моят съпруг отказа да повярва на чувствата си. Вярваше на думите, на гордостта, на меркантилнастта, но не и на това, което му нашепваше собственото му сърце...

Той съвсем спря да идва. И вече не се обажда. А ДЪЩЕРЯ НИ СПРЯ ДА ПИТА ЗА НЕГО. ТЯ ВЕЧЕ НЕ ПЛАЧЕ ЗА НЕГО. И аз... вече не страдам за това, което мислех, че съм изгубила, но май никога не съм имала.

И всичко това все повече увеличаваше вярата ми в прераждането, защото душата ми умря хиляди пъти. Раждах се с всеки нов ден само, за да разбера, че умирам отново... но на следващото утро откривах, че съм се родила по-силна и по-величествена от преди...