Не знам мога ли... трябва ли да го разкажа...

Спи моята душица... До преди малко се гушках при него и не можех да му се нарадвам... Нищо, че откакто съм в София почти не сме се разделяли... Нерядко си мисля, че той е по-добрата половинка... Аз... Понякога се чувствам толкова непохватна, несъобразителна, глупавичка, слаба... И... Понякога дори се чувствам недостойна за него. И че не се грижа достатъчно за него. И се сещам за всеки един път когато е показал загриженост към мен... И все повече осъзнавам колко много го обичам... Как това чувство извира дълбоко от мен и е толкова силно, та чак боли... Все повече се уверявам, че искам той да е моето семейство и да е баща на децата ми. Той е моето слънце и звезди... И ямам право да се предавам и трябва да съм силна, защото има за какво да се боря и то е нещо съвсем истинско...

***

Този уикенд ме заведе на неговото село при баба си... Беше хубаво... Най-малко защото имах нужда от разтуха... И я получих...

Едната вечер, след като приспахме цялата къща и ние си легнахме. Но беше много горещо да се спи и ни хрумна гениална идея...

Взехме си едно одеало и се измъкнахме тихичко навън... Беше много прохладно... и звездно... Постлахме одеалото на нещо като полянка насред двора и легнахме да гледаме звездите...

Отадвна не бях се сещала да погледна нагоре... А някога чак вратлето ме заболяваше да ги зяпам звездичките... И беше толкова хубаво и истинско, и романтично... Бяхме се сгушили един в друг и си говорехме за нас, за живота, за бъдещето и за... знам ли за какво още... И видяхме две падащи звезди, но аз нищо не си пожелах нищо. Бях твърде удивена от гледката...

И беше толкова съвършено и хубаво, и истинско... И... Думите и ги няма вече...

Знам само че обичам... Обичам безумно много един прекрасен човек... И не знам с какво съм заслужила тази награда... А може би тепърва ще трябва да я заслужа... И... Чувствам, че трябва да кажа още нещо, но не знма какво...