„Бленуващите кристали“ е тази колкото човечна, толкова и космическа история, която по приказен, но реален, истински, но стряскащ начин ти разказва за света наоколо. Такъв, какъвто е бил. Такъв, какъвто все още е.

аз

Накратко, Стърджън е топлина и човечност. А с тях обикновено вървят и острата проницателност на ума и дълбокото разбиране на хората. Той не спестява на лошите си герои правдивата оценка, а често и справедливата съдба - но дори тогава го прави с някакво странно, меко съжаление, доброта и разбиране.

Григор Гачев

~~~

Всичко притихва, когато отварям за първи път „Бленуващите кристали“ на Теодор Стърджън. Не само около мен, но и в самата мен. Толкова дълго съм я чакала. Не съм чела първият превод, който е с различно заглавие и го има в Интернет. Допреди една година, не знаех кой е и автора, какво е писал и за какво мечтае... Вечер е, навън всичко е тъмно. Калин и Петър – приятел на Човешката библиотека пренасят пакетите с книгите. По 10-тина в едно пакетче. Виждала съм корицата, участвала съм в печатането през лятото, в довършителните работи през есента, помагала съм с някоя и друга думичка. Смяла съм се, плакала съм. И те дойдоха... Започнах я и не усетих кога я завърших. Знам, че беше на Бъдни вечер – точно късния следобед преди святата вечер, когато Христос се е родил, защото навън валеше сняг и всичко беше затрупано, Калин беше в Пловдив, а аз се бях сгушила на леглото и четях. И не се успокоих, докато не затворих последната страница.

Страх ме е, напоследък много ме е страх – от почти всичко, но най-вече от неразбирането, от насилието, от корупцията, от застрояването на красивата ни природа. Страх ме е от неразбирането и от жестокостта. От страха, на който му е достатъчно да му се оставиш, за да се превърне в нещо голямо и да не те пусне.

А Стърджън е толкова разбиращ писател, от онези прекрасни примери за човечност. Той ме научи на нещо много важно – че няма значение колко си голям, какъв си – човек или имаш недъг, по-малко тяло или крайници – няма значение – сърцето ти остава същото. Топло, вярващо, даващо, борещо се с несправедливостта. Откъсът, в който малката Зийна обяснява какви са нормалните жени, ме накара да плача със сълзи. Не че не го правя достатъчно често. Този път беше просто различно – истинско, почувствано по женски – по-нежно, по докосващо, по галещо те по твоето най-съкровено аз.

„Човешките дела отказват да бъдат прости... човешките цели отказват да бъдат ясни. Зийна се бе посветила на задачата си, но намеренията й бяха осеяни и опръскани с догадки и незнание, и бремето не беше леко.

...

Циркът си беше свят, добър свят, ала изискваше горчива отплата, задето й бе предоставил място, на което да принадлежи. Самият факт, че тя принадлежеше тук, означаваше поток от опулени очи и изопнати показалци: „Ти си различна. Ти си различна.“ „Урод!“

...

И получаваха обич тези жени. Получаваха обич и имаха избор. Проблемите в избора им бяха изтънчени проблеми, лесни проблеми – разлики у мъже, така несъществени, че нямаше как да са важни. Не им се налагаше да вдигнат очи към мъжа и първо да си помислят, преди всичко останало: „Какво ли значи за него това, че съм урод?“ Зийна бе малка, малка в толкова много отношения. Малка и глупава. Единственото, което бе успяла да обикне бе изложила на смъртна опасност. Бе направила каквото може, но нямаше как да узнае дали е правилно. Тя се разплака, беззвучно.

...

- Обичам те, Хорти. Обичам те.

А по-късно заради копнежа:

- Иска ми се да бях голяма, Хорти. Искам да съм голяма...

После беше свободна да го пусне, да се обърне, да спи. Когато се събуди в процеждащия се полумрак, беше сама.

Той не бе проговорил, не бе помръднал. Ала й беше дал повече от всяко човешко същество през целия й живот."

Всичко започна, когато едно хлапе беше обвинено, че върши нещо нередно. Нищо необичайно дотук – една действителност, която е до болка позната – приемни родители, които те ненавиждат и едно износено, очукано човече на пружина, което е целият ти свят и ти си част от него. Някак странно, но естествено, сякаш така е било винаги. Светът се променя още в първите няколко глави, когато се доверяваш на Хорти и смело потегляш напред – към пътуващия цирк, камионът, неоновите светлини, които оставят отблясъци от нереална светлина, от чужди спомени, които носят усещане за дълго пазена тайна. Героите на Стърджън са необикновени и заедно с това близки до нас. Те притежават чудати умения и са различни, но нима не познаваме мнозина такива – онеправданите, сакатите, хората-джуджета, тези, на които без да се посвеним казваме различни? Стърджън ги описва с много истинско чувство – сякаш той самият ги познава – преживял е техните болки и страдания, разбира ги и никога не осъжда докрай. Остава място за избор.

В „Бленуващите кристали“ един от най-интересните герои е Людоеда – човек, който има професия и е „от високо“, но претърпява пълно преобръщане на живота си и въпреки това не е изцяло лош – той има съзнание и чувство за взаимопомощ и не го губи през целия си живот, въпреки че действията му и разбиранията за света са изкривени. Като се замисля ролята на Людоеда в книгата е голяма – той е разрушител на светове, той мрази истински, но и помага без да се замисля – например излекува болната ръка на Хорти. В книгата има обич, има тръпка, има борба, има наранени, има спасени, има прогледнали...

Героите на автора са чудаци – различни, наранени, борещи се за правата си в света на хората и доказват, че човешкото се таи на най-неподозираните места – там, където сърцето вижда.

А за чудатите неща, както и за чудните понякога разумът немее.

Не съм вярвала, че човешката фантастика ще ми хареса толкова, че да искам още! Чакам следващия издаден на български Стърджън с нетърпение.

Е, получи се. Явно в мен расте нещо ново. Дано да е така и да се предава като светлина и на другите човеци и да расте най-истинското в нас – човешкото!...

Повече за книгата, издадена от фондация Човешката библиотека вижте тук - http://choveshkata.net/blog/?page_id=215  , а за поръчки вижте тук - http://choveshkata.net/blog/?page_id=180

И бъдете!