Милорад Павич 

Аз съм писател от двеста години. В далечната 1766 година един от Павичеви издава в Будим стихосбирка и оттогава ние се смятаме за писателска фамилия.

Роден съм през 1929 година на крайбрежието на една от четирите райски реки в 8 часа и 30 минути под знака на Везни /подзнак на Скорпион/, а по хороскопа на ацтеките аз съм Змия.

За първи път преживях бомбардировка, когато бях на 12 години, а за втори, когато бях на 15. Между тези две бомбардировки се влюбих за първи път и попаднал под хитлеристка окупация, бях принуден да науча немски. Тогава тайно ме обучаваше на английски един господин, който пушеше с лула миризлив тютюн, макар че не владееше чак толкова добре езика. В същото време за пръв път забравих френския, а след това го забравях още два пъти. После, бягайки от англо-американските бомбардировки, се озовах в една школа за дресиране на кучета и там един руски емигрант, офицер от царската армия, започна да ми дава уроци по руски, използвайки сборника със стихотворенията на Фет и Тютчев, защото той не притежаваше други руски книги. Днес си мисля,че чрез ученето на езици аз като вълшебен звяр съм преживял различни метаморфози.

Обичах двама Йоановци - Йоан Дамаскин и Йоан Златоуст /Хризостом/.

Повече любов срещнах в книгите си, отколкото в живота с едно изключение, което е  валидно и до днес. До 1984 година бях най-нечетеният писател в своята Родина, но изведнъж всичко се преобърна и аз станах най-четеният. Написал съм един роман лексикон, друг като кръстословица, трети като воден часовник /клепсидра/, а четвърти като пособие за гадаене с карти Таро. Петият стана астрологически пътеводител за непросветените.

Старах се, колкото е възможно, по-малко да се преплитам с моите романи. Смятам, че романът както и ракът живее чрез своите метастази и се храни с тях. Колкото повече време минава, аз се чувствам все по-малко автор на моите книги и все повече автор на бъдещите, които по всяка вероятност никога няма да бъдат написани. Изненадан съм, че досега книгите ми са превеждани около сто пъти на различни езици. Накратко, аз нямам биография, имам само библиография. Критиците във Франция и Испания ме отбелязаха като първия писател на 21 век, а аз живях в 20 век, когато трябваше да се доказва невинността, а не провинението.

Най-големи разочарования в живота ми донесоха победите, но с тях човек не може да се оправдава.

Не съм убил никого. Но мене ме убиха. Много преди смъртта. По-добре моите книги да беше ги написал някой турчин или немец.

Бях най-известният писател на най-ненавиждания народ на света-сръбския.

Ново столетие за мене започна през 1999 година /година с 3 обърнати шестици/ с третата бомбардировка, когато Натовските самолети хвърлиха бомби над Белград и Сърбия. Оттогава Дунав, реката на която живея, вече не е плавателна.

В 21 век влязох през театралните декори. В палиндромическата 2002 година режисьорът Владимир Петров ” пусна първата театрална лястовица в Москва и завладя руската столица без бой”, поставяйки на сцената на Московския Художествено-Академичен театър ”Чехов” моето театрално меню ”Завинаги и ден отгоре”. Същата година Томаж Пандур опъна шатра, в която намести 365 седалки и върху пясък игра ”Хазарски речник” в Белград и Любляна, превръщайки пред очите на публиката думите в месо, а водата във време. През 2003 година Санкт-Петербургският Академичен театър ”Ленсов” посрещна юбилейните бели нощи и 300-годишнината на своя град с поставянето на моята пиеса ”Кратка история на човечеството”.

Приживе съм получил онова, което много писатели получават чак след смъртта си. Мисля, че Бог, дарявайки ме с радостта да пиша, е бил милостив към мене, но в същото време ме е наказал може би заради тази радост.

Превод от сръбски език: Кунка Мирчева