Крайно време беше на столичния площад “Джузепе Гарибалди” да се открие паметник на знаменития италиански герой. И дойде денят – 13 юни 2010 г., 13 часа.

Сред почетните гости на тържественото събитие присъстваха премиерът на Република България Бойко Борисов, премиерът на Италия Силвио Берлускони, председателят на Българския Парламент Цецка Цачева, посланикът на Италия Стефано Бенацо, скулпторът Георги Чапкънов и кметът на град София Йорданка Фандъкова.

Добър ден, Италия! Добър ден, България! Добър ден, Джузепе Гарибалди!

Казват, че изчезне ли Рим, изчезва света. Иди, виж Рим и разбери защо си жив!

Веднага след откриването на паметника, се чуха упреци, че всъщност той е по-подходящ за зала, отколкото за площад.

Колко велик е бил девизът на гарибалдийците: “Рим, или смърт!”

Древните римляни са казвали: “Aut Caesar, aut nihil!”(“Или Цезар, или нищо!”, т. е. “Или всичко, или нищо!”)

Джузепе Гарибалди (1807-1888) оглавява похода на “Хилядата”, който освобождава юга на Италия и осигурява победа на Революцията от 1859-1860 г. Италия още помни страшния грохот на неговата армия.

През 1866 г. Джузепе Гарибалди се среща в Италия с Капитан Петко войвода (Петко Киряков)(1844-1900). Двамата създават историческата “Гарибалдийска дружина” от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание през 1867 г.

На 2 декември 2004 г. в 12 часа на мемориала на хълма на гарибалдийците в Рим бе открит паметник на Капитан Петко войвода. След националните химни на България и Италия, тържественото събитие бе ознаменувано с Орфеева песен.

Революционерите Джузепе Гарибалди и Петко Киряков ни завещаха светлите идеали за свобода и независимост, силата на борческите и пламенни духове, устремени към висшите ценности на народния суверенитет.

През 1876 г. Джузепе Гарибалди изпраща писмо до Българския Революционен Централен Комитет (БРЦК) в Букурещ, в което казва: "Аз скърбя, че не мога лично да участвам във вашите боеве. Пожелавам ви постоянство в святата ваша мисия”.

След Освобождението на България от турско робство, съдбата на Петко войвода от Доган Хисар се преобръща до неузнаваемост.

"Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?” (“Хъшове”,Иван Вазов)

Следосвобожденска България се превръща в държава на грубия материален интерес и много бързо забравя своите поборници. Изтезаван до смърт, унижаван като никому ненужен човек и постоянно преследван от властта, героят от Доган Хисар прекъсва земния си път по най-зловещ начин. Петко войвода се чувства предаден и осквернен от собственото си Отечество. Властимащите в България го смятат за твърде неудобен човек, който се стреми всячески да се противопостави на новите обществени отношения. Когато Петко Киряков е бил в турски затвор преди Освобождението, заптиетата са му носели кафе. Да, представете си, българският баш комита е пил кафе, приготвено му от турски чалми. След 3 март 1878 г. Великият Капитан Петко войвода изпада в немилост и новата власт го изпраща в български затвор във Варна, където мишките му ядяли ушите. По този зловещ начин новите управници на България се саморазправят с политическите си опоненти. Какво, български войвода, ли? Какво, български идеали, ли? В Третото Българско Царство не е прието да се говори за такива небивалици, защото те вече абсолютно нищо не значат. Коренно различна е съдбата на Джузепе Гарибалди след Обединението на Италия.

Ах, Джузепе, Джузепе, добре, че не дойде да живееш в България, защото и ти щеше да видиш какво значи гнусна гавра с достойните и почтени личности, радетели за свобода и справедливост!

Коренно различна е историята на държавата Италия – друг парфюм, друга светлина, друга аура, друга народопсихология, други географски ширини, други управници...

В Италия се шегуват, че принцовете са повече от зъболекарите. Италия и представа си няма какво означава за историческата еволюция на българската нация “кървавият турски ятаган”, “стаканът с византийската отрова” и 45 – годишната диктатура на червените урунгели. Близо 7 века в българските обществени отношения не съществуваше благородната и съзидателна роля на аристокрацията. Българският народ остана встрани от постиженията на цивилизацията – Ренесанс, Класицизъм, Просвещение, Романтизъм...В българските географски ширини нямаше Медичи, които да платят Ренесанса. България няма Флоренция, няма брилянтния Болонски Университет, няма това свещено отношение към интелигенцията, каквото има в Италия, няма Слънчевата Автострада и т. н. и т. н....

Езиковата реформа в българското образование, която налага Васил Априлов (1789-1847) е по италиански модел.

За 5 века България изчезва от политическата карта на света. На Запад думата България изобщо не се е споменавала, а се е говорело за Европейска Турция. Българската държавност е сполетяна от ужасна катастрофа (не, че сега не е).

През месец септември 1988 г. проф. Рикардо Пикио, лауреат на Международната награда “Св. Св. Кирил и Методий”, направи изявление на Международния конгрес на славистите в София, според което: ”За съжаление след разцвета си през Възраждането, българското образование навлиза в траен упадък и по моето мнение в настоящия момент се намира на най-ниската си точка.”

Уви и днес образованието в България е наричано от Белия свят псевдо образование.

В научните си изследвания проф. Рикардо Пикио се старае да докаже ролята на България като люлка на една голяма средновековна култура. България става ръководна сила в духовния живот на православните славяни от Адриатика до руските земи. Италианският професор говори за Средновековна България като за Respublica Litterarum, т. е. “Книжовна Република”. Терминът Respublica Litterarum всъщност е твърде стар и общоизвестен. Той е употребяван по времето на Хуманизма и Ренесанса и е добре познат в науката. Свързан е преди всичко с италианските хуманисти, но най-вече с идеите и идеалите на Еразъм Ротердамски (1466-1536). Общият език по времето на Ренесанса е латинският – езикът на хуманистите.

“Гражданите на Книжовната Република, която всъщност е идеалната Република, са всички ония, които в различия на текстовете, отразяващи различни култури, търсят общ духовен език, който тълкува историята, поезията, религии и нрави, като израз на едно общо наследство”. – пише Рикардо Пикио.

Италия има достойни слависти, които са оценили свещения и безсмъртен Кирило - Методиев Ренесанс. Имената са много, много и поради това ще бъдат споменати само някои от тях, а именно: Енрико Дамиани, Нулло Миниси, Бруно Мериджи, Алберто Алберти, Марчело Гардзанити, Джорджо Дзифер, Алда – Джамбелука Коссова, Алесандро – Мария Бруни, Джузепе Дел’ Агата, на който се дължи съществуването на лектората по български език в Университета на град Пиза. Важно значение има град Сполето, който е световноизвестен център по Медиавистика.

Действащото гражданско право в България след Освобождението е рецепция чрез почти буквален превод главно от Codice civile от 1865 г., който пък почива върху френския Code d’ civil от 1804 г.

След падането на Наполеон италианските държави са се освободили политически, но влиянието на Френския Code d’ civil е било силно. След обединението на Италия е била почувствана необходимост от създаване на граждански закони. Така на 25 юни 1865 г. след дълги години работа е обнародван Codice civile del regno d’ Italia. Този кодекс е поправено издание на Френския Граждански Кодекс и е резултат от съчетание на Римско право с германските обичайно създадени правни принципи. Италия е била център на Римската империя. Римското право е било повлияно от обичайното статутарно германско право. Италианският Codice civile си прилича по систематика с Френския Граждански кодекс. И той е разделен на 3 книги и уводни текстове. От 1942 г. Италия има нов Codice civile, който се състои от 6 книги с 2969 члена. Материята в 6-те книги е разпределена, както следва:

Чл.1 – 455 – за лицата и семейството;

Чл.456 – 809 – за наследяването;

Чл.810 – 1172 – за собствеността;

Чл. 1173 – 2059 – за задълженията;

Чл. 2060 – 2642 – за труда и за дружествата;

Чл. 2643 – 2969 – за охраната на правата.

Обединението на Италия в едно Кралство заварило 5 Граждански законници в различните области на Кралството:

 - Гражданските Закони на двете Сицилии от 1 септември 1819 г.;

 - Албертинският Кодекс от 20 юни 1837 г. в държавите на Сардинския Крал (главно Пиемонте и Сардиния);

 - Пармският Граждански Кодекс от 10 април 1820 г. за херцогствата Парма, Пияченца и Гуасталла);

 - IL Codice Estense от 1852 г. в херцогството Модена;

 - Австрийският Общ Граждански Законник от 1811 г. в Ломбардия и Венеция, която след падането на Наполеон останала под господството на Австрия.

Във владенията на Папата (Рим и околността) е действал Григорианският Правилник, издаден от Папа Григорий ХVІІ – “Законодателен и съдебен правилник по граждански дела”(Regolamento Legislativo e giudiziario degli affari civili), влязъл в сила на 1 януари 1835 г., известен под името Regolamento Gregoriana). В Лукка останал да действа Наполеоновият Кодекс, а в Тоскана и в по-голямата част от папските държави – общото Римско право.

Санте Грачоти пише, че: ”В един свой роман българският писател Антон Дончев говори за надеждите на българите, които от върховете на Родопите гледат далечния блясък на Бяло море, очаквайки да зърнат венецианската армада, тръгнала от Кандия, за да им донесе свобода”.

Но следва да се отбележи, че не дойдоха италианците, нито пък испанците, нито индианците, нито пък германците, нито французите, нито англичаните, нито африканците, нито американците, а най дойдоха руснаците, защото казано е: Славянската кръв катран не става! Истина, истина ви казвам: През 1877 г. Русия дойде, за да спаси една християнска нация от мракобесието на чалмите.

Хан Аспарух направи осезаема историческа грешка като не стигна до земята на днешна Италия, а създаде България на този страшен кръстопът. На кръстопът къща не се строи, дете не се ражда, а синът на хан Кубрат създаде държава...Много често в България се казва: ”Няма стига с проклетото турско робство!”

Италия е член на Г – 8, докато България не е. Италия е водеща индустриална държава в света, за разлика от България. И в двете държави се издава вестник “Република”, но с различно идейно-естетическо съдържание. Отминаха векове от крилатата фраза на Римския император Константин Велики (307-337): ”Сердика е моят Рим!”. Днес някогашна цивилизована Сердика е превърната в грозно, мръсно, просташко и бандитско село с разбити улици и причудлива архитектура. Само 10 % от българите са достойни за уважение, а 90% от тях не подлежат на какъвто и да е коментар. Не знам как е в Италия, но едва ли в нея има толкова много неграмотни, нагли и водещи престъпен начин на живот индивиди. Полицията в България има подчертано класов подход в дейността си. Трябва да съм арабска принцеса, за да ми съдейства т. нар. българска полиция, когато стана жертва на престъпление.

Когато бях дете, Италия за мен беше символ на мафията. В детската градина често ни плашеха със Сицилия и ако някой направеше пакост, му казваха, че веднага ще го интернират в Сицилия, където всеки ден убиват хора. Тогава непослушното другарче започваше да рони сълзи и да нарежда: “Моля, другарко, обещавам да слушкам и повече никога да не правя бели, само не искам в Сицилия! Обещавам! Обещавам!”

Никога не бих забравила филма “Октопод” и мислите, които ме вълнуваха тогава през 1987 г. Питах се дали е възможно и в България да има такива разбойнически кланове и естествено си казвах, че това предположение е тотален абсурд, без да подозирам историческата си наивност.

“Къде си мислиш, че живееш?!България е скапана държава, която вони на мафия, корупция и главорези от ДС!  Ти нямаш достойнство да живееш в тази мизерия! Тук нищо няма да постигнеш, така че по добре стягай куфарите и заминавай на където ти видят очите по Белия свят! “

Реших, че не е разумно да рискувам и останах в земята на Орфей. Знаех, че дори и да замина, едва ли щяха да ме посрещнат още на летището с чуден, червен персийски килим, с букети от по 100 червени рози и да кажат:

 - Ама много се забави! Защо така! Откога те чакаме! Ама ти ни забрави! Welcome! Welcome!

Нито щях да чуя духова музика, нито пък заря, а по-скоро щях да се сблъскам с отявлената враждебност на една много по-напреднала нация.

Никога няма да забравя как мафиоти разстреляха полицейския инспектор Корадо Катани...Спомням си гласа му, спомням си гласа на съдия Силвия Конти, спомням си смъртта на съпругата и дъщерята на Корадо Катани.

Италия и България имат още толкова незапочнати и недовършени разговори...

Италия не познава комунистическата диктатура, но знае за тези незабравими “Приказки по телефона” на Джани Родари (1920-1980). Италианският бизнес търси своето битие в българските географски ширини. Девизът на Италия е: “Няма!”

Помниш ли, помниш ли, човечество почетния медал на Ватикана по повод обявяването на Св. Св. Кирил и Методий за съпокровители на Европа?

Помниш ли, помниш ли, човечество, свещеното Egregiae Virtutis (Апостолическо Послание) на Папа Йоан Павел ІІ, което гласеше:

“Ето защо при пълно съзнание и обстоен размисъл, в пълнотата на Апостолическата власт и по силата на това писмо и за всички времена, определям и провъзгласявам пред Бога Светите братя Кирил и Методий за съпокровители на цяла Европа, като извън това определям всички литургични почести и привилегии, които се полагат, според правото на главните покровители на места.

Мир на човеците с добра воля!

Дадено в Рим, при Базиликата “Свети Петър” и с благослова на Рибаря, на 31 декември 1980 г., третата от Понтификата”.

По този начин Папа Йоан Павел ІІ продължи пътя, начертан от неговите предшественици и по-специално от Папа Лъв ХІІІ, който преди повече от 100 години на 30 септември 1880 г. разшири култа към двамата Светци, Небесни жители, върху цялата Църква с Енцикликата, започваща с думите Гранде Мунус, и от папа Павел VІ, който с Апостолическо Послание Пацис Нунциус (Pacis Nuntius) от 24 октомври 1964 г. провъзгласи Свети Бенедикт Нурсийски (480-574) за покровител на Европа.

 

 

 

 

 

 

Теомира – Десислава Петкова

                                                                                                София – България

                                                                           19 ноември 2010 г.