Или как евросубсидиите спомогнаха феодализирането на българското село

През октомври 2017 г. всички се посмяхме на новината, дошла от Евростат за Вси Светий, че България е първа в Европейския съюз по производство на тикви, [1] далеч пред Испания и Франция. Шегите с Бойко Борисов бяха логични и изобилни, а Офнюз [2] заключи, че „българската тиква е най-голямата тиква в Европа“.

Шегата обаче рискува да прикрие някои много тъжни тенденции в българското земеделие в контекста на ЕС, станали видни покрай тиквения случай. Той показа за пореден път дефектите на европейското субсидиране (нещо, което самите политици признават), но и по-големия проблем – свръхуедреното българско земеделие, в което 4% от производителите държат 85% от земята (което вече политиците не приемат за проблем, а напротив). Тази ситуация превръща изчезващите български села все повече във феодални владения на малцината едри собственици. Това е и същинският проблем, който оттук насетне много трудно може да бъде регулиран просто с изменения на политиката по субсидиране.

Случаят с тиквите

Както отбелязаха и от Капитал, [3] превръщането на България в европейски лидер по производство на тикви всъщност не се дължи на внезапно увеличено търсене на тази продукция, а е функция от изкривеното европейско субсидиране на земеделския сектор. От 2015 г. България започна да прилага схемата за т.нар. обвързано подпомагане с цел да се произвеждат повече зеленчуци и плодове, от години недостигащи като местно производство на българския пазар.

Стигна се до тази мярка, защото с уедряването на българското земеделие то се насочи основно към пшеницата и маслодайните култури, а българските зеленчуци и плодове изчезнаха от пазара, раждайки омразната на десните „соцносталгия“ по темата. От 1 639 000 тона през 1980 г. производството на зеленчуци спадна до 613 000 тона през 2015 г., [4] т.е. 2,7 пъти. Производството на домати е намаляло 2,4 пъти, на картофи – 7 пъти, а на пипер – 3,9 пъти за същия период. Това ражда постоянна нужда от внос на чужда зеленчукова продукция (въпреки добрите природни условия в България) като за миналата година вносът ни е бил 7,1 пъти повече от износа. [5]

Тенденцията беше ясна от години, но чак през 2015 г. българското правителство опита да промени начина на субсидиране като задължи всички производители да садят и зеленчуци/плодове, освен останалото. Но когато държиш 85% от земята и на година печелиш милиони, вратички в закона се правят лесно. На всеки човек с елементарна обща култура е ясно, че да отглеждаш тикви и домати не е едно и също. За първото не се изискват почти никакви грижи, докато второто е капризно, нуждае се от много напояване и постоянни ръчни грижи.

Министерството на земеделието обаче отпусна еднаква субсидия за всички възможни зеленчуци и плодове, което на практика означаваше, че могат да бъдат получавани субсидии за отделни видове продукция, надхвърлящи дори разходите за производство. Точно такъв е случаят с тиквите, при които само субсидията покрива 101% от производствените разходи, а отделно фермерът има приходи и от продажбата. Затова не е и изненадващо, че ръстът на площите, засети с тази култура, надхвърли внушителните над 20 000% за период от две години по данни на бившия земеделски министър Десислава Танева. [1]

Площите на всички подпомагани зеленчуци нарастнаха през 2016 г. спрямо 2015 г., но изключително показателно е кои са водещите култури вследствие от реформата: тиквите (с 504% ръст), пъпешите (204%), дините (185%), градинският фасул (166%) и градинският грах (98%). [6] Всяка една от тези култури изисква минимални грижи и засаждането ѝ цели единствено вземането на евросубсидия, а не задоволяването на някакво реално търсене. А тъй като субсидията се дава за единица площ, а не в зависимост от отглежданата култура, едрите зърнопроизводители реално иззеха възможността за финансиране към реалните зеленчукопроизводители.

Наложи се България да променя схемата за подпомагане само две години след започването ѝ, като от 2017 г. отпадна подпомагането за тикви, грах и зелен фасул. С други думи, страната съвсем скоро ще загуби почетното първо място като производител на тикви, но ситуацията в земеделието едва ли ще се подобри особено. Подобни вратички в закона, позволили хипер реколтата от тикви, ще продължават да бъдат възможни поради самата структура на българското селско стопанство, в която малцина свръхбогати собственици държат повечето земя.

Пътят към свръхуедряването

Ситуацията в българското земеделие далеч не е била винаги такава. България започва самостоятелния си политически живот след 1878 г. с преобладаващо дребно земевладение,    използващо примитивни технологии, като тенденцията се запазва до края на Втората световна война.

Към 1946 г. само 0,8% от българските земеделски стопани притежават от 200 до 500 дка, а 0,1 % – над 500 дка. Числата показват, че огромното мнозинство от земеделците са бедни и средни стопани. Средният размер на земеделско стопанство е 42,7 дка, като 63% от всички стопанства са под 50 дка. [7]

Разбира се и в предсоциалистическия период има големи модернизирани стопанства, предимно в района на Добруджа, но те са по-скоро изключение. Има и обещаващи опити в кооперативното земеделие, включително с държавно насърчаване. За разлика от тези два случая обаче, болшинството от останалите ферми разполагат с остарял инвентар и ниска производителност на труда.

„Жътва”, известната картина на Димитър Гюдженов от 1945 г., показваща преобладаващата дотогава ситуация в българското земеделие.

Ситуацията се променя драматично с колективизацията, започната от новата комунистическа власт след Втората световна война. През 1958 г., включително с цената на доста насилие, вече функционират над 3200 трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС-та), като е постигната колективизация на 93,2% от земята на страната. Извършена е първата концентрация на земя и е създадено едро кооперативно земеделие. [8]

Новият тип кооперативно земеделие страда от редица проблеми, но не могат да се отрекат подобренията, свързани с модернизацията. Общата селскостопанска продукция при индекс 100 за 1939 г. през 1952 г. спада на 99%, но през 1962 г. нараства на 152%, а през 1970 г. достига до 211%. Увеличават се капиталовите вложения, поливните площи, химизацията, енергетичните мощности, специалистите с висше и средно образование. По основни количествени показатели България достига развитите земеделски страни, макар по производителност на труда, рентабилност и печалба да изостава. Нарастват доходите и потреблението на селското население. От икономическа гледна точка е постигнато доближаване на материалното положение на селяните до това на работниците и служителите. Селяните-кооператори са за пръв път социално осигурени. [9]

За да дойде 1991 г. и втората драматична промяна в българското земеделие. Тогава Великото народно събрание приема ЗСПЗЗ (Закон за собствеността и ползването на земеделските земи), който предвижда възстановяване правото на собственост на физическите и юридически лица, т.е. връщане на земята и разрушаване на съществуващите кооперативни стопанства. Трябва да се отбележи, че първоначалните версии на закона предвиждат това да стане плавно, но след изборите от 1991 г., новите управляващи от СДС през 1992 г. променят закона и постановяват ликвидиране на кооперациите и връщане на земята в реални граници на собствениците отпреди 1946 г. [10]

Мярката цели „декомунизация“ на селото и се надява чрез връщането на земята на старите собственици отпреди 1944 г. да създаде електорална база на СДС в по-малките населени места. [11]

Резултатите са по-скоро обратни. На пазара на труда тогава по някои изчисления се появяват 15 хил. безработни агрономи и стотици други селскостопански специалисти. Особено лоши са резултатите за ромското малцинство. До 1989 г. 45% от механизаторите и 65% от животновъдите във фермите са от това малцинство. Те обаче нямат наследствена земя, а след 1992 г. вече нямат и работа в ТКЗС, което често ги оставя без поминък на село и ги кара да мигрират към все по-разрастващите се градски гета. [12]

Разграбването на инвентара на ТКЗС-тата от „ликвидационните съвети“ е твърде добре познато, за да бъде описвано наново, като дори министър-председателят Филип Димитров признава, че неговото правителство не е успяло да създаде „честни условия“ за работата на ликвидаторите. [13]
Деколективизацията е мъчителна почти колкото някогашната колективизация и като резултат раздробява земята между хиляди собственици, които отдавна живеят в градовете и нито имат желание, нито възможност, нито капитал, за да се занимават със земеделие. Появява се феноменът „пустеещи земи“ – идеални условия за нахлуването на големия капитал.

Ролята на парите от Европа

Земята става атрактивна собственост около 2000 г., когато България започва да получава пари по предсъединителната програма на ЕС САПАРД. Разпокъсаните и често пустеещи ниви се изкупуват или вземат под аренда на ниски цени от големи бизнесмени и компании, които впоследствие започват да получават пари по САПАРД. Злоупотребите с парите впоследствие станаха всеизвестни. [14] Отвъд корупцията обаче, самият фонд допринася за насочването на българското земеделие към зърнопроизводство, давайки средства основно за трактори и вършачки на по-едрите стопанства и неглижирайки семейните ферми и кооперативите. Така от 2000 г. започва тенденцията, продължаваща и до днес, на спад на броя земеделски стопанства и на концентрация на все повече земя в неколцина собственици.

Парите от САПАРД дадоха първия тласък за свръхуедряването на българското земеделие.

Тя се засилва с присъединяването към ЕС през 2007 г. и новата възможност за субсидии в земеделието. Те са договорени по такъв начин, че да зависят единствено от площта на стопанството, а не от културите, които се отглеждат там. Това директно облагодетелства едрите зърнопроизводители, тъй като житото има много по-малки производствени разходи от зеленчуците например. Така субсидиите изцяло променят структурата на земеделието от социализма, връщайки тежестта от животновъдството към растениевъдството и от зеленчукопроизводството към зърното, царевицата, рапицата и слънчогледа.

Големите компании взимат по-голямата част от субсидиите. За периода 2007 – 2013 г. 75% от субсидиите са получени от 3700 физически и юридически лица, които на практика представляват 100 свързани лица. [15] За пример, през 2013 г. топ 10 от зърнопроизводителите в България са получили над 34 млн. лв. Рекордната сума всъщност е концентрирана основно в един получател – най-големият производител на зърнени култури Светлозар Дичевски. Той контролира пет от десетте фирми и чрез тях взема 62% от въпросните 34 млн. лв. [16] Две от дружествата на Дичевски взимат по над 5 млн. лв. всяко. Парадоксално или не, холдингът на Дичевски се казва „Октопод“. [17]

Доклад на Българската академия на науките от 2016 г. [18] резюмира тези развития в земеделието в осем основни направления: концентрация на земята и капитала; оформяне на монопол при арендуването на земеделската земя; прекъсната връзка между земеделските производители и потребителите; инвазия на мултинационални търговски вериги; западащо животновъдство, овощарство, зеленчукопроизводство; производство на продукция с ниско ниво на добавена стойност, основно зърно и други суровини; почти напълно преустановено производство на традиционни български храни; липса на интегриране на земеделското производство и производството на храни с туризма като приоритетен отрасъл.

Според БАН европейската субсидия се превръща в икономически стимул за производство на интензивни култури – зърнени и технически, при огромна концентрация на земята и капитала. Причината за това е, че, ако за зърнопроизводството 20 лв. на един дка (средният размер на субсидията на 1 дка земеделска земя) съставлява около 30% от производствените разходи, то при зеленчукопроизводството, овощарството и лозарството тази сума не надвишава 1-2% от разходите за производство.

Но роля има и държавата, тъй като единствено в България и Чехия няма вътрешно преразпределение на субсидията в зависимост от размера на стопанството. Например в Германия само стопанствата до 500 дка вземат пълния размер на субсидията, а тези над 3000 дка не получават изобщо европари. У нас, обратно, политиката е насочена към стимулиране на едрите арендни стопанства или на практика към монополистични структури в земеползването.

Съсредоточаването на земеползването е най-видимо в Северна България поради географските предразположения на региона към интензивно производство на зърнени култури. Икономическото развитие на сектора е изключително добро, но същевременно не предоставя очакваните социални и екологични ползи, защото създава незначително количество работни места, а за производството се ползват много изкопаеми енергийни източници (за производството на горива, хербициди), допринасящи за климатичните промени и увреждащи почвите. Плодородни области като Добрич, Шумен и Видин са сред областите с най-висока безработица, тъй като монокултурното земеделие е силно механизирано и почти не изисква работна ръка.
Има ли изход от поземления монопол?

Земята вече е монополизирана и всякакви промени в метода на субсидиране единствено биха отговорили на поговорката „след дъжд качулка“. Някаква положителна промяна може да има само чрез мерки срещу свръхедрото земеделие. Такива обаче не се виждат на хоризонта. Както пише в свой доклад екологичната организация За земята, [19] в националните стратегии, като например Концепцията за управление на поземлените отношения и комасация* на земеделските земи [20] от 2006 г., се допуска, че земята е силно раздробена и се предписва активна държавна намеса за централизация на собствеността и ползването.

Друг пример е Стратегията за комасация за 2007 – 2013, изготвена от българското и холандското правителство, в която се говори за прекалено голям брой малки и изключително разпокъсани стопанства, които „ще срещнат трудности при подаването на заявление за схемите за директни плащания“ в ЕС. Ясно се вижда, че ролята на държавата не се изразява в подпомагане на малките и средните производители в получаването на европейски субсидии, а в политическа намеса за изключването им от пазара. Както посочват от За земята, една от „основните задачи“ на правителството е определена като разрешаване на „проблема“ с „разпокъсаността на имотите“, предписва се „прилагане на интегрирани комасационни проекти, финансирани от страна на държавата“. Комасацията е дефинирана като „един от най-важните инструменти на развитието на селските райони и покрива понятието поземлено развитие“.

„Очакваният ефект“ е селата да станат „привлекателни за живот и стопански инициативи“ чрез „развитие на конкурентно земеделие“, уедряване на собствеността и създаване на „рационални ферми“. В стратегиите за комасация се говори за устойчиво, социално и екологично развитие. Но според За земята, данните от ефектите от реално случилата се централизация на земеделието са точно обратните – намаляване на работните места и свръхконцентрация на интензивни производства на зърнени култури, разчитащи на висока употреба на хербициди.

Въпреки това, миналата година беше приет поредният закон, целящ уедряване на собственостите, този път в животновъдството. Става дума за промени в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи, [21] с които депутатите заявиха, че се цели „окрупняване на имотите, които животновъдите ползват за отглежданите пасищни селскостопански животни“. Целта е съживяване на кретащия сектор, но методите едва ли ще са ефективни, при положение, че още към 2013 г. [22] едва 1,5% от животновъдните стопанства (обикновено над 500 дка) използват 66% от земеделската площ в сектора.

Съсредоточаването на парцели у големите играчи в Европа вече започва да се смята за тревожна тенденция на европейско ниво. В края на април миналата година Европейският парламент прие с голямо мнозинство резолюция, [23] с която призовава комисията и държавите членки да се борят с това явление чрез различни инструменти, включително промени в законодателството, данъчното облагане и модела на субсидиране.

Моделът на едро свръхмодернизирано земеделие е доста печеливш за малцина, но носи сериозни социални и екологични вреди.

Евродепутатите смятат, че концентрацията на земя е в разрез с устойчивия модел на земеделие, важна характеристика на който са семейните стопанства, а освен това се затруднява достъпът на малки и средни производители до основен актив за производство, какъвто е земята. Допълнително са посочени и други негативни последици, включително свързани с обезлюдяването на малките населени места, загуба на работни места, екологични последствия, разходването на европейските фондове. Затова и документът, който няма задължителен характер, призовава ЕК и държавите членки да вземат мерки срещу това явление.

Разбира се остава въпросът защо ЕС чак сега ще бори политики, които до голяма степен сам създаде и донесе като препоръки на страните в преход. От 2000 г. насам зърнопроизводството в ЕС като цяло се е увеличило от 200 млн. до над 300 млн. тона годишно. [24] През същия период производството на плодове и зеленчуци е спаднало от 100 на 85 млн. тона, въпреки разширяването на ЕС от 15 на 28 държави. При България спадът при зеленчуците е с цели 28% за същия период, така че страната би следвала да е силно заинтересована от промени на общоевропейско ниво. Още повече, че българското село започва все повече да се феодализира около единици едри собственици, разполагащи изцяло със съдбата на малцината си работници. Освен социален, проблемът е и икономически. Според цитирания доклад на БАН моделът на свръхедро, монокултурно земеделие носи на страната загуби от около 10 млрд. лв. добавена стойност и около 500 000 работни места от присъединяването към ЕС насам.

Едно от десет български села е на ръба на изчезването по статистика на НСИ [25] от 2014 г., а българският селянин е най-бедният в Европа [26] дори в сравнение с балканските си съседи.

Българските политици обаче не поставят под въпрос неолибералния развой на българското земеделие, а дори покрай европредседателството се хвалят с водещите ни позиции в производството на слънчоглед. Друг е въпросът, че производството на зърно и маслодайни семена са единствените, които са достигнали и надминали нивото от преди 1989 г. [27] С това се изчерпват заслугите на свръхедрите стопанства, 25 години след началото на реформата.

Но не и според управляващите. Преди миналогодишната промяна в Закона за собственост и ползване на земеделските земи, депутатът от ГЕРБ Запрян Янков заяви дословно пред БНР: „Изискването на Европа е да се развива земеделие в големи площи. Инвестициите е добре да се влагат в окрупнени площи земя, такива, както са при едрите земеделци.“ [28]

Янков е магистър по агробизнес. В неолибералния свят, в който всичко е бизнес, е нормално неговата дума да тежи.

Петър Добрев

Библиография:

[1] Гинева, Ал. (2017, 30.10.). Първи в Европа: България е най-големият производител на тикви в ЕС. dariknews.bg. Извлечено от http://bit.ly/2H3UeYN (10.02.2018)

[2] Българската тиква – най-голямата тиква в Европа (2017, 30.10.). offnews.bg. Извлечено от http://bit.ly/2nWJkvb (10.02.2018)

[3] Субсидиите изстреляха България до №1 производител на тикви и кратуни в ЕС (2017, 30.10.). capital.bg. Извлечено от http://bit.ly/2EgHe4l (10.02.2018)

[4] „Стига вече!“ 12: Селско стопанство (2017, 26.05.). Българска стопанска камара. Извлечено от http://bit.ly/2skiNNX (10.02.2018)

[5] Вносът на зеленчуци е 7,1 пъти по-голям от износа, на плодове – 6,2 пъти (2017, 16.03). agroplovdiv.bg. Извлечено от http://bit.ly/2EUP5lo (10.02.2018)

[6] Бочева Н., Маринова Ев. (2016, 02.08). investor.bg. Извлечено от http://bit.ly/2nQ6UL6 (10.02.2018)

[7] Груев, М. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те и 50-те години на ХХ век. – София, 2009. – с. 27

[8] Канева, Л., Мизов, М., Кандиларов, Ев. Изследвания по история на социализма в България, Преходът – II. – София, 2013. – с. 61

[9] Lampe, J. The Bulgarian Economy in the Twentieth Century. – London and Sidney, 1986, – p. 169

[10] Михайлов, В. Аграрната политика на правителството на Филип Димитров // Минало, бр. 3. – София, 2006

[11] Марчева, Ил. Аграрната реформа в България 1991-2001 през погледа на историка. – в: Толерантният националист. Паметен сборник от приятелите на Стайко Трифонов, ред. И. Баева. – София, 2009, – с. 375-376

[12] Канева, Л., Мизов, М., Кандиларов, Ев. Цит. съч, – с. 70

[13] Марчева, Ил. Цит. съч., – с. 376

[14] Делото „САПАРД“ премина границата на абсурда с експертизите (2016, 15.02.). mediapool.bg. Извлечено от http://bit.ly/2BO0Knr (10.02.2018)

[15] Неков, М. (2017, 16.05), Заграбването на земята новият аграрен капитализъм. в-к „Дума“ брой 93 (7690)

[16] Иванова, М., Ватева Д. (2013, 26.02) Владетелите на субсидиите. capital.bg. Извлечено от http://bit.ly/2Evv5b5 (10.02.2018)

[17] Николов, Др., Божидаров, Д. (2007, 16.07) Кои са най-големите земевладелци в България? sega.bg. Извлечено от http://bit.ly/2G4Wq19 (10.02.2018)

[18] Институт за икономически изследвания при Българска академия на науките (2017). Годишен доклад 2017: Икономическо развитие и политики в България: оценка и очаквания. Тема на фокус: „Пътят към Европейския съюз и равносметка от първите десет години”, стр. 148

[19] Екологично сдружение „За Земята“ (2016). zazemiata.org

[20] Достъпна от сайта на Министерство на земеделието, храните и горите на http://bit.ly/2EULmnE

[21] Парламентът прие нова процедура за споразуменията за пасища, мери и ливади (2017, 26.01.). econ.bg. Извлечено от http://bit.ly/2BPXaJm (10.02.2018)

[22] МЗХ, Отдел „агростатистика”, Структура на земеделските стопанства. 2014. Бюлетин № 273. Достъпно на: http://bit.ly/2nVYUaA

[23] Земята в България е най-концентрирана в малко стопанства (2017, 12.05.) dnevnik.bg. Извлечено от http://bit.ly/2H2hbLY (10.02.2018)

[24] Кайзер-Брил, Н., Джамбазов, Д. (2017, 17.03.) capital.bg. Извлечено от http://bit.ly/2EwIbVr (10.02.2018)

[25] Всяко десето село пред изчезване (2014, 24.08.) moreto.net. Извлечено от http://bit.ly/2G3rwX1 (10.02.2018)

[26] Bulgaria: Poor not just by EU standards (2010, 04.05.) euroactiv.com. Извлечено от http://bit.ly/2ET9Y06 (10.02.2018)

[27] Дарджонов, Тр. (2013, 31.10.) Вместо фермерско земеделие създадохме латифундии. fermera.bg. Извлечено от http://bit.ly/2BRaGMM (10.02.2018)

[28] Танчева, Ж. (2017, 27.09.) Променят два закона за земеделската земя до 1 октомври. bnr.bg. Извлечено от http://bit.ly/2H3nfnF (10.02.2018)

Източник: dВЕРСИЯ

Но също...

Прогноза: До 2020 г. 2/3 от малките производители няма да съществуват

Това е един от основните страхове на Националното сдружение на малките семейни ферми и преработватели

 

fermer.bg (07.04.2018)

Къде са малките ферми?

Единствената браншова организация, подкрепяща малките е Национално сдружение на малките семейни ферми и преработватели.

 

fermer.bg (03.04.2018)

Националното сдружение на малките семейни ферми и преработватели

fb (НСМСФП)
​​​​

Nourrir l'Europe en temps de crise - Pablo Servigne, Institut Momentum

www.institutmomentum.org/wp-content/uploads/2013/12/2013-Servigne-LES-VERTS-Nourrir-leurope-en-temps-de-crise.pdf

 

Изхранването на Европа по време на криза

Към шоково-устойчиви хранителни системи

Побло Сервиня

Изследване (2013, фр.) поръчано на автора от страна на Зелените в Европарламента, двукратно публикувано оттогава като книга в допълнено, корегирано и разширено издание. 

La Via Campesina

Международно Селко Движение

https://viacampesina.org

17 април, международен ден на селските борби

#17Abril
#April17
#LaViaCampesina
#SoberaníaAlimentaria
#StopFTA
#SouverainetéAlimentaire
#LuttesPaysannes
#FoodSovereignty

 

@via_campesina

https://www.facebook.com/viacampesinaOFFICIAL

We feed our people and build movement to change the world!

This post is available in French and Spanish

Търговското споразумение СЕТА: Сериозни рискове срещу малко ползи

ЗА ЗЕМЯТА

Календар на посевните дни според Мария Тун

По-специално ще разгледаме различните компости, ще обърнем внимание на приложението на копривата, както и ще разгледаме сеитбооборота и отглеждането на картофите. И както винаги - многообразие от препоръки за градинари, земеделци, пчелари, винари.

Наръчник "Уроци от Природата за всички - учене чрез преживяване"

Наръчник: Вкусната био-градинка и пермакултурата

Образователни пчелни градини "Пчелен рай"

Списък на растителни видове за пчелни лехи - .PDF формат

Таблица на растенията за леха "Пчелен рай" - специфика на отглеждане - .xls формат

Фондация ЗАЕДНО

Сдружение АГРОЛИНК